Външни колонии, Нова Бразилия II, 3172
Мрак.
Тишина.
Нищо.
И една мисъл:
Мисля… значи аз… аз съм Катин Крауфорд? Той се пребори с това. Но мисълта беше той и той беше мисъл. Тук нямаше къде да спре и да хвърли котва.
Един проблясък.
Един звън.
Мириона кимион.
Това беше началото.
Не! Той отново се вкопчи в тъмнината. Съзнанието му улови със собственото си ухо нечий вик: „Помниш ли Дан…“ и в собственото му око се завъртя картината на олюляващия се предател.
Отново звук, мирис, блясък зад клепките му.
Той се бореше за безсъзнанието, ужасен от пороя. Но ужасът ускори ударите на сърцето му и пулсът го понесе нагоре, нагоре, където се намираше и го чакаше великолепието на умиращата звезда.
Сънят в него бе убит.
Затаи дъх и отвори очи… Пред него се сипеха пастелни перли. Високите акорди се наслагваха един върху друг. Последваха кимион, джо-джен, сусам, анасон…
А зад цветовете мъжделееше една фигура.
— Мишок? — прошепна Катин и се учуди, че толкова ясно чува гласа си.
Мишока свали ръцете си от сиринкса.
Цветовете, ароматите и музиката изчезнаха.
— Събуди ли се? — Мишока седна върху перваза на прозореца, раменете и лявата част от лицето му бяха осветени до медно. Небето зад него беше пурпурно червено.
Катин затвори очи, отново отпусна главата си върху възглавницата и се усмихна. Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка, откри белите му зъби и изведнъж се смеси със сълзите.
— Да — той се отпусна и отвори очи. — Да, буден съм. — Надигна се. — Къде сме? Това обитаемата станция на Алкейн ли е? — Но зад прозореца се виждаше пейзаж.
Мишока скочи от перваза и рече:
— Това е спътник на планетата, наречена Нова Бразилия.
Катин слезе от хамака и пристъпи към прозореца. Под атмосферния уловител, над няколкото ниски сгради се стелеше лунообразен хоризонт от черни и сиви кратери. Той пое дълбоко въздух — студен и наситен с озон — и отново погледна Мишока.
— Мишок, какво се случи? О, Мишок, мислех, че ще се събудя като…
— Дан е ослепял на път към слънцето. Ти хвана ослепителната светлина, когато се изтегляхме. Всички спектрални линии по силата на доплеровия ефект се изместиха в червения край на спектъра. Ултравиолетовите са тези, които засягат ретината и причиняват това, което се случи на Дан. Най-сетне Тайи улови момента и от капитанския пулт изключи твоя сензорен вход. Ти наистина за малко беше ослепял, знаеш ли. Веднага щом се спасихме, ние те вкарахме в медика.
Катин се намръщи.
— Какво правим тук тогава? Какво се случи?
— Закотвихме се близо до обитаемата станцията и наблюдавахме фойерверките от безопасно разстояние. За малко повече от три часа се получи максимален интензитет. Говорехме си с екипажа от Алкейн, когато получихме капитанския сигнал от „Черното какаду“. Втурнахме се стремглаво към него, прибрахме го и освободихме всички мачтови киборги от Какаду.
— Прибрахте го? Искаш да кажеш, че той се е измъкнал…
— Да. Той е в другата стая в момента. Иска да говори с теб.
— Значи наистина не се е будалкал с нас, когато говореше за корабите, влизащи в Нова и излизащи от другата й страна. — Те тръгнаха към вратата.
Минаха по коридор със стъклена стена, която гледаше към начупения спътник. Катин в пълно самозабвение щастливо съзерцаваше натрошените камъни, когато чу гласа на Мишока:
— Тук.
Отвориха вратата.
Силен лъч светлина падна върху лицето на Лорк.
— Кой е тук?
— Капитане? — обади се Катин. — Какво?
— Капитан ван Рей?
— …Катин? — пръстите му се вкопчиха в облегалките на стола. Жълтите му очи се втренчиха и отскочиха, отскочиха и се втренчиха.
— Капитане, какво…? — Лицето на Катин се сгърчи. Овладя паниката си и успокои чертите на лицето си.
— Докато още кръжахте, казах на Мишока да те доведе, за да ме видиш. Ти си… ти си добре. Всичко е наред — по обезобразената плът се изписа страдание, после се уталожи. Още за миг се възобнови страданието.
Катин затаи дъх.
— И ти също се опита да гледаш. Радвам се. Винаги съм мислил, че ти ще си един от тези, които ще ме разберат.
— Ти… ти, капитане, попадна в слънцето?
Лорк кимна.
— Но как се измъкна?
Лорк отпусна глава върху облегалката на стола. Черната кожа, червената коса, изпъстрена с жълти кичури, разфокусирания му поглед — това бяха единствените цветове в стаята.
— Какво? Каза, „измъкна“ ли? — смехът му отекна. — Това вече за никого не е тайна. Как съм се измъкнал. — В края на челюстта му трепна един мускул. — Слънцето… — Лорк протегна едната си ръка, пръстите му се разтвориха, за да уловят въображаемата сфера, — то се върти като света, като някои спътници. При звездните струпвания въртенето означава генериране на невероятно големи центростремителни сили, които действат в областта на екватора. Когато натрупването на тежки материали върху повърхността е към края си, когато звездата наистина се превръща в Нова, те падат навътре към центъра. — Пръстите му започнаха да треперят. — Поради въртенето частиците от полюсите се свличат по-бързо от тези на екватора. — Той отново стисна облегалките на стола. — Секунди след като започне превръщането в Нова, небесното тяло престава вече да кълбо, а…