— Надявам се, че си доволен. Получи това, което искаше, нали?! — Предполагам, че е така, Расти. Само не мога да разбера какво искаш да кажеш. Нали знаеш, че ще ти платя, както се уговорихме. Не виждам защо се притесняваш.
— Аз ще ти кажа — отговори той и в един невероятно бърз миг, за една малка секунда в ръката му се появи пистолет. Малък дезинтегратор — оръжие, с което шега не биваше. Абсолютно точно и сигурно. Сега беше мой ред да се усмихна:
— Аз все още не разбирам. — Много добре разбираш, Джак. Не се прави на малоумен. Остави контейнера пред краката си и се отдръпни. Бавно, много бавно и без глупости. Не ме карай да го използвам — каза и кимна към оръжието си. Аз се наведох и оставих кутията на земята, като не изпусках Растър от погледа си. Не проумявах въобще какво става. Спомних си разговора помежду ни на Аркета, последвалото бизнес предложение от моя страна, доброто заплащане, което Растър щеше да получи. Явно беше обаче, че той искаше нещо много повече. Това като че ли не го бях предвидил. Отдръпнах се две крачки назад, като продължавах да го гледам право в очите.
— Може би, Расти, все пак ще ми обясниш какво, по дяволите правиш — провикнах се аз. Сред тази царствена тишина гласът ми прозвуча като кънтеж — наясно си, че модулът не може да работи без стабилизатора. За какво го взимаш тогава? Знаеш, че модулът е в лабораторията ми на Земята.
— Много добре знам това, приятелю — ха-ха — изсмя се той — каква удобна дума само, а?! Много добре знам, че модулът беше в лабораторията ти на Земята. Обаче моите хора се погрижиха за него. В момента той лети за Калания. Сега стана ли ти ясно всичко?
— Това е подло, Раст! — изкрещях му. Той се наведе, взе модула и с пистолет, насочен право в лицето ми, тръгна към мен.
— Нито за момент не съм го отрекъл. — каза той и пистолетът почти опря носа ми — В крайна сметка такъв е животът. Това беше последната дума, която чух. Той вдигна високо дясната си ръка, и в следващия момент светът за мене стана ослепително бял.
II.
Господи, ти ли си? Къде съм? Жив ли съм? Милиони въпроси с безброй неясни отговори. Съзнанието ми се върна като бърз влак на малка гара, и със същата скорост си отиде. Имах чувството, че не живея, не дишам, не се движа, само осезание, усещане в онова пространство в главата ми, наречено мозък. Усещах се — точно така, не си представях, а се усещах увиснал в безтегловност, махах безпомощно с ръце и крака и се опитвах да извикам, но глас, звук от устата ми така и не излизаше. Бях заобграден от бял безбрежен вакуум и чувството за безпомощност ме влудяваше. Усещах, че падам, но къде в този бял безкрай и кога, също не знаех. Ударът беше изненадващо бърз и рязък, но безболезнен. Огледах се. Все още не можех да извикам. Намирах се в централната лаборатория за космически изследвания в Европа, която се намираше на хиляда светлинни години от Нора, с други думи на Земята. Залата беше празна, а аз се намирах на пода. Боже мой, кошмар ли е това или някаква невероятна действителност? Започнаха да влизат различни хора, познати и непознати. Странното беше, че лицата им бяха невероятно изкривени и деформирани и всички те протягаха, кой знае защо, изкривените си и костеливи ръце и крещяха в един глас: „Джак“.
— Модулът, Джак, къде е модулът? Защо не го носиш със себе си? За какво си ни без него? Силен и къс звук ме върна в действителността. Стреснах се и си отворих очите. В главата ми още кънтеше „за какво си ни без него“. Колко време съм бил в безсъзнание? Огледах се, и веднага разбрах, че това не е най-точната дума. По-скоро, завъртях си очите наляво-надясно, но не виждах нищо. Наоколо беше такава тъмница, че едвам различавах ръцете си. Нямах ни най-малката представа къде се намирам, въпреки че тялото ми беше поставено на нещо като естествена ниша. Нито си спомням, нито си представям да съм стигнал самичък дотук. Провикнах се. Гласът ми прозвуча сухо и плътно. Ни най-малка следа от ехо. Явно беше, че се намирам в някакво помещение. В „Справочник за планетите“ на Земята, Нора не е посочена като планета с атмосфера, климат и ландшафт близки до земните. Изследователите и съставители на справочника са и отделили цели пет страници, но никъде не се споменава или дори не се намеква за разумна форма на живот. Много добре си го спомням, защото го прегледах няколко пъти преди да разговарям с Растър. Факт, който беше много учудващ като се имат предвид възможностите и условията за живот. Въпреки щателните проучвания и изследвания, изследователите от Земята не бяха открили никаква проява на разум. Факт, който и на мен самия ми бе достатъчно ясен, но при стеклите се обстоятелства започнах да го преосмислям. Бях абсолютно убеден, че нещо или някой ме бе пренесъл в тази, да я наречем, пещера. Изправих се рязко и силна болка разтресе главата ми. Тъпкано ще му го върна на Растър, ако успея да се измъкна оттук. „Движенията само ще ти причинят болка“. Гласът беше толкова мощен и отчетлив, че аз неволно си запуших ушите с ръце и наведох главата си инстинктивно. Трябваше ми поне половин минута, за да се осъзная от шокиращия глас. Изправих си главата и се вцепених от двата светещи симетрични триъгълника, които може би висяха в пространството на десетина метра от мен. Леденосиви очи, отправили смразяващия си поглед право в мен.