Сега, повече от всякога, Корбел мечтаеше да се запознае с някой прототип на компютърния автопилот.
Имаше само още една последна възможност, да разговаря с контрольора.
— Полетът ще продължи близо триста години — може би двеста, корабно време — поде Корбел. — Ако се има пред вид относителността. Но, Пирс, нима очакваш, че ще живея двеста години? Без да разговарям с никого?
— Програмата за хибернация…
— Въпреки това.
Пирс сбърчи вежди.
— Вече си запознат с процеса на хибернация, но не си изучавал медицина. Доколкото ми е известно, приложен за продължителен период от време, хибернационният сън има подмладяващ ефект. Ще прекараш приблизително двадесет години в бодърстване, а останалото време ще бъдеш хиберниран. Обслужващата медицинска апаратура е изцяло автоматизирана, инструктиран си как да боравиш с нея. Нима мислиш, че бихме рискували да те оставим да умреш сред звездите, без никаква възможност да те заместим?
— Не.
— Само заради това ли пожела да се срещнеш с мен?
— Да — той реши да не прекалява повече с въпроси по темата. Но в същия миг му хрумна друга мисъл. — Бих искал да взема с мен жена. Животоподдържащата система е в състояние да обезпечи двама. Изчислил съм го. Естествено, ще имам нужда от втора хибернационна камера.
Вече близо две седмици това бе единственият човек, с когото Корбел можеше да разговаря. Отначало го намираше за непроницаем, неразбираем, почти безчовечен. С времето се бе научил да долавя настроенията му, поне до известна степен.
Пирс очевидно се колебаеше дали да не унищожи личността на Джеръм Корбел и да започне всичко отначало.
Животът му отново висеше на косъм. Но Държавата вече бе вложила значителни усилия и време в Джеръм Корбел. Рискът си заслужаваше. Може би затова Пирс отвърна:
— Това ще изисква допълнително пространство. Доста неща ще трябва да делите. Сам знаеш, че едва ли ще оцелеете до края.
— Но…
— Ето какво ще направим. Ще заложим в компютъра ти самоличност на жена. Компютърът се командва устно и ще разговаря с теб чрез женски глас, а характеристиките му ще са по твой избор. Във всеки случай, въведената допълнителна информация няма да попречи на компютъра да изпълнява основните си задължения по проверка и поддържане корабните функции.
— Струва ми се, че не разбираш напълно смисъла на…
— Виж какво, Корбел. Знаем добре, че нямаш никаква нужда от жена. Ако имаше, досега да си беше избрал партньорка, а ние щяхме да те изтрием и да започнем отначало. Вече две седмици обитаваш общата спалня и нито веднъж не си използвал койките за копулация.
— По дяволите, Пирс, нима очакваш да правя любов на открито? Просто не бих могъл!
— Точно така.
— Но…
— Корбел, привикна да използваш тоалетната, нали? Защото не можеше иначе. Знаеш какво да правиш с жените, но имаш рядкото щастие да си един от онези мъже, които не изпитват нужда да го правят. В противен случай нямаше да си рамър.
Корбел знаеше, че ако удари контрольора, това би се равнявало на смъртна присъда. И въпреки това, почти бе готов да го стори.
Изминаха десетина секунди. Пирс го наблюдаваше с откровено любопитство. След като забеляза, че Корбел се е поуспокоил, той продължи:
— Заминаваш утре. Подготовката ти приключи. Сбогом.
Корбел напусна стаята, стиснал здраво юмруци.
Значи спалното помещение бе част от проверката. Вече го знаеше със сигурност. В състояние ли е да пресече тесен мост, лишен от перила? Значи не се бои от високото. Може ли да прекара двеста години сам, в кабината на звездолет? Нищо чудно, щом го дразнят скупчените около него обитатели на спалното помещение. Би ли могъл да издържи двайсет години без да докосне жена? Ако е така, значи е импотентен.
Върна се в спалното след вечеря. На мястото на тесния мост имаше почти невидима стъклена платформа. Корбел изръмжа ядно и я пресече преди пазача. Другият трябваше да се затича, за да го застигне.
Спря се между два реда койки, всички до една заети.
Вече се беше отказал от мисълта да убие контрольора. Решил бе да живее. Може би постъпваше глупаво. Времето щеше да покаже.
Огледа се и забеляза слабичкото чернокосо момиче, което го наблюдаваше с любопитство от една койка, близо до тавана. Изкачи стълбичката, докато лицето му се изравни с нейното.
Нуждаеше се от някакъв кратък и красноречив жест. Не знаеше точно какъв и затова промърмори на английски:
— Ще дойдеш ли с мен?
Тя кимна усмихнато и го последва по стълбата. Корбел имаше чувството, че всички наоколо говорят за тях.