Искаше да се свие в черупката си, но същевременно нещо в него го подканяше да я доближи. Накрая реши да не обръща внимание и на двете желания.
— Не бързай толкова. Нищо чудно някои от жените-дикти вече да носят в себе си моето потомство. Така ще разберем дали все още принадлежат на човешкия род. Но дори да не са част от него, поне стоят близо.
— Хайде да се прибираме. Задушно е… — Той вдигна ръка към светещия в небето нашественик, но тя го задърпа. — Ако падне върху Земята, нима би желал да гледаш?
— Да. — Но Корбел вдигна шлема и я последва. Отдавна не носеше със себе си сребристото бастунче. Единственото, с което можеше да го заплаши, беше планета, десет пъти по-голяма от Земята.
В асансьора беше прохладно. Вентилацията работеше. Все още се чувстваше с опънати нерви, дали заради приближаването на Уран, или пък от близостта на Норна… Той подсмъркна и преглътна надигащия се в него смях. Ето значи, какво беше подушил на покрива. Никога досега не беше си слагала парфюм.
Качулката й беше отметната назад. Косата й имаше екзотичен изглед: дълга, снежно бяла, разпиляна над огненочервеното наметало. Само бледи следи бяха останали от предишните старчески бръчки. Гърдите й бяха… екзотични, да, приповдигнати, заострени, примамливо оформени под наметалото. Какво щяха да видят в нея диктите — изострена чувствителност, или животинска невъздържаност?
Искаше я. Желанието се надигаше в него като зараждаща се лудост и това го плашеше още повече.
— Парфюм, значи — рече той, но гласът му беше пресипнал.
— Да — отвърна тя. — Не те ли е срам, да ме принуждаваш на подобни методи. Ако ти доставя удоволствие да подронваш гордостта ми, смятай че си успял.
— Нищо не разбирам!
— Феромони. Промених организма си така, че да продуцирам феромони, които да въздействат на сексуалното ти влечение. Феромоните са биохимичните знаци на общуване. — Тя пристъпи напред и сложи ръце на раменете му. — Нима смяташ, че съм искала да стане така…
Но докосването й беше последната капка, за да прелее чашата.
Наметалото й не беше закопчано, с изключение на една връзка и той я скъса. Повече се забави с набедрената си превръзка, защото ръцете му трепереха и накрая зави от яд. Наложи се тя да му помогне. Облада я направо на пода на асансьора, бързо и страстно. Може би й причини болка. Може би искаше да й причини.
Дъхът от парфюма го удари в главата. Нямаше време да търси промените в тялото й. Разгледа я едва когато свършиха. Изминалите петдесет хиляди години бяха оставили неумолимия си отпечатък. Краката, тялото, всички пропорции бяха по-масивни от общоприетите представи за красота през 1970 година. Очите й бяха тайнствени и загадъчни… а устата й пълна и чувствена. Облада я повторно. Не му се противеше, но и не се забавляваше. По-скоро изглеждаше уплашена от огъня, който бе разпалила.
Едва сега Корбел се успокои. Излязоха от кабината на асансьора и се изтегнаха на мекия килим. Третият път тя се качи върху него. Опита се да остави инициативата на нея, да си отдъхне, но когато всичко свърши забеляза следи от пръстите си по кожата й.
— Добре ли си? — запита я леко задъхан.
Норна се засмя. Седнала отгоре му, тя разроши косите му с ръка.
— Аз съм млада. И здрава.
— Използвала си афродизиак.
— Да. Афродизиак. Идеята за феромоните принадлежеше на Пирса.
— Какво? Пирса? Ще го убия! Той… и ти! Вие двамата ме използвате сякаш съм вързоп от рефлекси! — Плачеше му се от яд. — А не като същество, способно да мисли. Така постъпваше и преди с проклетото ти бастунче.
— Забрави бастунчето. Трябва да имаме деца. Ние сме последните. Какво искаш от мен, Корбел?
— Не зная. Попитай ме отново, когато ми проработи главата. Искам да видя сметката на Пирса, а също и на контрольора Пирс. Дали ще се самоубие, ако му наредиш?
— Ще направи каквото трябва. С други думи, ще създаде отново Държавата. Корбел, феромоните не са ли за предпочитане пред бастуна? Кажи де?
— Добре де, за предпочитане са, естествено.
— Тогава, какво повече искаш? Ще ме любиш ли без тяхна помощ? Да кажа ли на Пирса, че желая да изпълни предпочитанията ти?
Искаше да го направи с Мирабела. И всичко да бъде както преди — вечеря в някой ресторант, препоръчан от приятели, след това чаша отлежало бренди и да си легнат в голямото легло. Бяха си купили водно легло малко преди туморът да се захване с тялото му. А ето, че сега лежеше по гръб на килима, в коридора пред асансьора, с най-странната от всички странни жени.
— Причината не е в теб — рече й той. — Искам да си ида у дома.
Тя поклати глава.
— И аз бих искала да си ида у дома. Но не можем. Ще трябва да построим нов дом.