— Това, което направихме с вас, не се прави всеки ден — увери го контрольорът. — Имахте само един единствен шанс. Ако не ни сътрудничите, ще ви премахнем и ще опитаме с някой друг. Хранилищата са пълни с мъртволеди.
— Искате да кажете, че ще изтриете личността ми — отвърна колебливо Корбел. — Но аз не съм извършил никакво престъпление. Нямам ли права?
Контрольорът го погледна учудено. После се засмя.
— Мисля че обясних. Човекът, за когото се мислите, е мъртъв. Последната воля на Корбел е била оспорвана по съдебен ред преди много години. Неговата вдовица…
— Дявол да го вземе, та аз оставих пари!
— Не струват — макар човекът да се усмихваше, лицето му беше безизразно, неразгадаемо. Усмивка на ветеринар, заел се да оперира котка. — Мъртвият няма право на собственост. Съдът отдавна се е произнесъл по този въпрос. Наследниците ви решили, че са ощетени.
Неочаквано Корбел заби костелив пръст в гърдите на събеседника си.
— Но аз съм жив!
— Не и от юридическа гледна точка. Но можете да откупите правото си на нов живот. Държавата ще ви снабди с ново кръщелно и ще ви даде гражданство, ако докажете, че го заслужавате.
Корбел седна и се замисли над чутото. Сетне отново се надигна.
— Ами, да започваме, тогава. Какво искате да знаете за мен?
— Името ви.
— Джеръм Бранш Корбел.
— Наричайте ме Пирс — ала контрольорът не протегна ръка. Корбел също, подсъзнателно усещаше, че събеседникът му няма да отвърне на здрависването. Може би защото и двамата се нуждаеха от баня. — Аз съм вашият контрольор. Обичате ли хората? Просто питам. По-късно ще ви подложим на обстойни изследвания.
— Разбирам се с хората около мен, но предпочитам да остана сам.
Контрольорът сбърчи вежди.
— Това значително ограничава възможностите ви. Изолационизмът, който наричате усамотение, е отминал етап. В наше време не разполагаме с достатъчно място за подобни увлечения, нито пък имаме такива наклонности. Бихме могли да ви изпратим на някой колонизиран свят…
— Да, от мен би излязъл добър колонизатор. Обичам да пътувам.
— Но пък не ставате за разплод. Не забравяйте — гените в тялото не са вашите. Не. Имате само една възможност, Корбел. Рамър.
— Рамър?
— Страхувам се, че да.
— Това е първата непозната дума, която сте използвали, откакто се събудих. Като стана дума — езикът въобще ли не се е променил? Та вие нямате дори акцент.
— Професионално задължение. Научих вашия говор преди доста години, чрез РНК-обучение. По същия начин ще се обучавате и вие, ако стигнете до там. Сигурно ще бъдете изумен от бързината, с която ще напредвате с помощта на РНК-инжекциите. Дано да не лъжете, когато твърдите, че обичате усамотението и си падате по пътешествията. Умеете ли да се подчинявате?
— Бил съм в казармата.
— Какво означава това?
— Означава да.
— Добре. Харесвате ли странни места и далечни хора, или обратното?
— И двете — Корбел се усмихна обнадеждено. — Проектирал съм сгради по целия свят. Във вашия свят няма ли работа за един архитект?
— Не. Как мислите, Държавата дължи ли ви нещо?
Имаше само един възможен отговор.
— Не.
— Но вие сте предпочели да бъдете замразен. Може би сте смятали, че бъдещето ви е длъжно.
— Нищо подобно. Просто реших да рискувам. И без това умирах.
— Аха — контрольорът го погледна замислено. — Повярвали сте в нещо и смъртта не ви е изглеждала толкова страшна.
Корбел предпочете да замълчи.
Първо го подложиха на кратък асоциативен тест по английски. Като съдеше по теста, Корбел реши, че преобладаващата част от замразените датират от неговото собствено време — около 1970 година. Взеха му кръвна проба, после го подложиха на натоварване до пълно изтощение и взеха нова проба. Изследваха прага на болката чрез директна нервна стимулация — изключително неприятна — и накрая пак взеха кръвна проба. Оставиха го да си блъска главата над китайска мозайка.
А после Пирс му съобщи, че изследванията са приключили.
— И без това, ние знаехме в какво състояние се намирате.
— Тогава защо бяха необходими кръвните проби?
Контрольорът го погледна внимателно.
— Вие ще ми кажете.
Нещо в погледа му пробуди в Корбел смразяващото усещане, че животът му виси на косъм. Всичко би могло да поражда това усещане — сбърченото чело на контрольора, хладните сини очи, и дори замислената му усмивка. Пирс не се бе отделил от него през цялото време на изследването и следеше внимателно поведението му, сякаш от него зависеше окончателната му преценка. Корбел помисли внимателно преди да отговори.