— Искали сте да узнаете колко мога да издържа, преди да се откажа. Анализирали сте кръвните проби и сте определили количеството адреналин и токсини на умората, за да установите степента на болка и умора, които изпитвам.
— Правилно — кимна контрольорът.
И този път Корбел беше оцелял.
Малко му трябваше за да се откаже още по време на изпитанията за болкоустойчивост. Ала в един момент Пирс бе споменал, че Корбел е четвъртият замразен, чиято личност се подлага на изследване в това тяло.
Спомняше си, как за последен път се унесе в сън, преди двеста и двадесет години.
Край него се бяха събрали семейството и приятелите, за да му отдадат последна почит. Избрал бе ковчега, беше платил за място в хранилището и беше попълнил завещанието си, ала въпреки това не мислеше за онова, което му предстои, като за издъхване. Поставиха му инжекция. Неумолимата болка постепенно се беше разтворила в мека мъгла. А след това заспа.
Малко преди това се беше замислил за бъдещето, в което му предстоеше да се пробуди. Хранилището беше само проход към неизвестното. Какво ли го чакаше? Световно управление? Междупланетни космически кораби? Безодпадъчна ядрена енергия? Причудливи дрехи, изрисувани тела, нудизъм? Нови принципи в архитектурата, летящи домове?
Или пренаселеност, недоимък, изчерпване на всички горивни ресурси, евтината работна ръка като единствен източник на енергия? И тази възможност му беше минала през ума, но не го тревожеше. Един беден и гладен свят не би си позволил лукса да го пробужда. Онзи, другият свят, за който мечтаеше в последните си съзнателни мигове, беше богат и напълно в състояние да дари с живот такива като Джейбии Корбел.
Ала по всичко изглежда, че няма да види кой знае колко от този свят.
Изведоха го от лабораторията. Пъхнал ръка под мършавата му мишница, пазачът го поведе със себе си. Изкачиха една тясна стълба и излязоха на покрива.
Обедното слънце блестеше в синьото небе, което преливаше в жълтеникаво, а към хоризонта ставаше кафяво. На покрива в плътна редица растяха ниски зелени дръвчета. Всичко беше покрито със стъкло и блестеше ослепително.
Докато пресичаха моста между два покрива, Корбел мярна за миг света отдолу. Беше градски пейзаж от плътно скупчени сгради, до една в отблъскващ кубичен дизайн.
Корбел стоеше на главозамайващо висока и тясна площадка, без никакви перила. Краката му се вдървиха. Дъхът му секна.
Пазачът мълчеше. Дръпна Корбел за ръката, съвсем лекичко и зачака да види какво ще стори.
Корбел си наложи да продължи.
Стаята беше натъпкана с койки — на два реда, с пътека между тях. Осветлението беше изкуствено, студено, въпреки че навън наближаваше пладне. Нима очакваха, че ще заспи по това време?
Стаята беше голяма, сигурно побираше хиляда койки. Повечето от тях бяха запълнени. Неколцина обитатели вдигнаха любопитно глави, докато пазачът му показа неговата койка. Беше последната от редицата. Наложи се Корбел да коленичи и да се присвие, за да легне на нея. Чаршафите бяха странни на вид — гладки като коприна, дори леко хлъзгави — единственият намек за лукс в това място. Нямаше нищо, с което да се завие. Легна на страна и впери поглед в тоалетната отсреща.
Ето че най-сетне бе останал насаме с мислите си.
Жив съм.
Само допреди час, подобно затваряне в себе си можеше да му струва живота. Пазеше го за този миг.
Успях!
Жив съм!
И съм млад! Това дори го нямаше в договора.
Но, спомни си неохотно той за нещо, което не можеше да остане вечно заровено, кой всъщност е жив? Някакво чудато съчетание? Криминален престъпник, рехабилитиран с помощта на биологични екстракти и техника за промиване на мозъка… ? Не. Джейбии Корбел е жив и здрав, макар и малко объркан.
На времето притежаваше една рядка способност — можеше да заспи където си иска и когато си поиска. Ала сега сънят не идваше. Втренчи поглед наоколо и се опита да разбере.
Три неща го изумяваха в това място.
Първото беше смрадта. По всичко личеше, че парфюмите и деодорантите също бяха отминал етап. Тялото на Пирс отдавна плачеше за баня. Също и това на новия, подобрен Корбел. Тук всичко миришеше.
Второто бяха койките за любовни упражнения, четири на брой, една над друга, два пъти по-широки от останалите и с дебели матраци. Без съмнение, двойните койки бяха за любене, а не за спане. Ала това, което шокираше Корбел бе, че са разположени на открито, дори без да бъдат прикрити със завеси.
Същото важеше и за тоалетните.
Как ще живее тук?
Корбел почеса замислено нос и подскочи, а сетне се прокле за това, че се е стреснал. Имаше голям, разплескан и леко безформен нос. Ала носът, който бе почесал машинално, докато мислеше, беше тесен и малък. Сигурно щеше да привикне с вонята и всичко останало, преди да свикне с този нов нос.