Веднъж подхвана разговор за гравитационните точкови източници.
— По наше време не знаехме нищо за тях.
— Знаели сте. Неутронни звезди и черни дупки. Още през 1970 година сте определили местоположението на няколко пулсара, а математиците са описали пулсарния разпад. Това, за което трябва най-много да внимаваш е разпадащ се пулсар на пътя на твоя звездолет. За черните дупки не се безпокой. Няма да минаваш край тях.
— Добре, но…
Пирс го погледна усмихнато.
— Май доста неща не знаеш за собственото си време, а?
— Я стига, та аз бях архитект. Защо ми е било необходима да се интересувам от астрофизика? А и не разполагахме с вашата техника на обучение — това му напомни за нещо друго. — Пирс, каза, че си научил английски с помощта на РНК-инжекции. А от къде взехте тази РНК?
Пирс се усмихна отново и си тръгна.
Твърде малко време му оставаше за спомени. Но и тези мигове му стигаха. Понякога, докато лежеше заслушан в глъчката наоколо и възклицанията от койките за любовни упражнения, той си припомняше различни лица от неговото минало.
Най-често това беше Мирабела. Винаги Мирабела. Мирабела край перилата, докато отплуваха от пристанището на Сан Педро, загоряла, усмихната, ведра, с неизменните тъмни очила. Мирабела, по-възрастна, белязана с печата на изтощението и тревогите, протегнала ръка за сбогом… преди той да умре. Мирабела по време на медения им месец. За двайсет и две години съвместен живот двамата се бяха сраснали като издигащи се в съседство дръвчета.
И всеки път трябваше да си припомня, че е умряла преди двеста години.
Нямаше я на този свят и племенницата му, която тогава бе съвсем мъничка, още първолачка, а той вече се гърчеше от непоносими болки. Нямаше я и дъщеря му — Ан. Нямаше ги и тримата му внуци — а тогава едва бяха проходили. Който и да си спомнеше, всички бяха мъртви. Всички, с изключение на него.
Корбел не искаше да умира. Беше съвсем здрав и поне с двайсет години по-млад, отколкото в мига на своята смърт. Обучението за рамър му се струваше все по-интересно. Само ако престанеха да се отнасят с него като със собственост…
Съвсем като в казармата, но дори и тя беше преди двеста години. По-точно двеста и четиресет. Научил се бе да изпълнява заповеди, но и досега трудно ги преглъщаше.
И въпреки това, контрольорът не беше повторил заповед, нито се бе усъмнил в това, че нарежданията му ще бъдат изпълнявани. Ако Корбел откажеше, дори само веднъж, знаеше добре какво ще последва. И Пирс знаеше, че той знае. Атмосферата напомняше по-скоро концентрационен лагер, отколкото казарма.
За тях съм като зомби.
Не, не биваше да мисли така. Но нима е нещо повече от един съживен труп? Интересно, какво ли са направили със скелета? Може би са го кремирали?
Животът му не беше никак приятен. Подтискаше го положението му в обществото. Нямаше с кого да разговаря, с изключение на Пирс, когото намразваше все повече. Непрестанно беше гладен. Единствената дневна дажба се задържаше съвсем за кратко в стомаха му. Нищо чудно, че тялото му беше така мършаво.
Ако въобще живееше някъде, това беше в учебната зала. В креслото той беше рамър. Безсилието му се превръщаше във всемогъщество. Звезден човек! Яхнал пламъка, който се подхранваше от милион слънца, изсмукващ гориво от самото междузвездно вещество, разтворил своите електромагнитни полета като крила, с обхват стотици мили…
Две седмици след като Държавата го върна към живот, Корбел научи своя бъдещ курс.
Седеше отпуснат в креслото, което не беше кой знае колко пригодено за натоварвания. Във вената му бавно капеше разтвор на РНК. Отдавна бе престанал да обръща внимание на иглата. На екрана имаше карта на бъдещия му курс, зелена три-измерна решетка. Корбел вече не се впечатляваше от три-измерните изображения.
Пред очите му решетката се завъртя.
Появиха се две миниатюрни кълбета и блестяща топка, заобиколени от светла корона. Вече познаваше тази част от курса. От Луната щеше да го изстреля линеен ускорител, да го форсира до звездолетна скорост и да го насочи към Слънцето. Слънчевото притегляне щеше да увеличи скоростта му, а електромагнитните полета на звездолета щяха да уловят и изгорят самия слънчев вятър. После звездолетът щеше да напусне Слънчевата система и да продължи да се ускорява…
Картата на учебния екран започна бързо да се мени. Разстоянията между звездите бяха огромни, чудовищни. Звездата на Ван Маанан се намираше на двайсет светлинни години.
Малко след средата на пътя щеше да започне забавянето. Точността беше от изключително значение. Трябваше да намали достатъчно скоростта, за да пусне биологичните сонди — но не чак толкова, че да излезе извън пределите на рам-режима. Освен това, трябваше да използва звездата на Ван Маан за да промени своя курс. И най-малката грешка беше изключена.