— Изумително. Значи всичко останало сондите ще свършат сами — Пирс поклати глава. — Направо да не повярваш. Добре, Корбел, след това сондата се ориентира към някоя планета, с близки до земните характеристики и редуцирана атмосфера. В този район на галактиката, планетите от този тип са три пъти повече от онези с кислородно-азотна атмосфера. Вероятно това съотношение се запазва същото и в други части на космоса, както би могъл да откриеш, ако доживееш до тогава.
— Но за какво са предназначени сондите?
— Това са биологични контейнери. Натъпкани са с различни сортове морски водорасли. Замисълът е редуцираната атмосфера да бъде превърната в кислородна, както е станало и на Земята с помощта на фотосинтезиращите растения, преди приблизително 15 х 108 години — при тези думи контрольорът се усмихна. Тънките му устни не бяха създадени да изразяват особено силни чувства. — Ти си част от един голям проект.
— Мили Боже. И колко време ще отнеме той?
— Предполагаме, около петдесет хиляди години. Очевидно на този етап е трудно да изчислим с по-голяма точност.
— Божичко! Да не мислиш, че Държавата ще просъществува толкова дълго? Съмнявам се, че и тя самата храни подобни надежди.
— Това не е твоя работа, Корбел. Но все пак… — Пирс се замисли. — Да си призная честно, не вярвам. Държавата, предполагам, също не вярва в безсмъртието си. Но човечеството ще просъществува. Един ден на тези светове ще живеят хора. Това е нашата кауза, Корбел. Безсмъртието на видовете. Идея, по-голяма от един човешки живот. И ти си част от нея.
Той погледна Корбел многозначително.
Корбел се замисли. Неусетно прокара ръка по гърба на носа си.
След това попита:
— И как е там?
— Сред звездите? Сам ще…
— Не, не. Градът. Зърнах го за миг, преди няколко дни. Кубични постройки със сложна конструкция…
— Какво, по дяволите, те интересува, Корбел? Не е необходимо да знаеш нищо за Селердор. Когато се върнеш, градът ще е променен.
— Зная, зная. Тъкмо затова не бих искал да поемам на път, преди да съм видял поне малко от този свят. Ами ако умра… — Корбел млъкна. Не веднъж бе забелязвал преценяващия поглед на Пирс, но за пръв път го виждаше разгневен.
Гласът на контрольора беше безизразен, а устните му — здраво стиснати.
— Да не се мислиш за турист?
— И ти щеше да се мислиш за такъв, като се събудиш след двеста години. Що за човек ще си, ако нямаш поне капчица любопитство.
— Не зная дали бих горял от желание да се оглеждам. Във всеки случай, нямаше да настоявам на това като на нещо, което ми се пада по право. Какво си мислеше че те очаква, когато позволи да те замразят, за да видиш бъдещето? Нима си смятал, че това бъдеще ти дължи нещо? По-скоро обратното и крайно време е да го осъзнаеш!
Корбел мълчеше.
— Чуй какво ще ти кажа. Избрахме те за рамър, защото си турист по природа. Изследвахме те и го установихме. Обичаш срещите с непознатото, те не те карат да търсиш спокойствие и безопасност. Това е рядко качество.
А в очите на контрольора се четеше: Тъкмо заради него реших да не изтривам и твоята личност.
— Нещо друго? — попита той.
Корбел реши да рискува още веднъж.
— Бих желал да се упражнявам с компютър подобен на корабния компютъризиран автопилот.
— Не разполагаме с такъв. Но само след два дни ще имаш тази възможност. Тогава тръгваш.
4
Не следващия ден го запознаха с инструкцията за навлизане в Слънчевата система. Бяха изминали седемнадесет дни от появата му в този свят.
Както следваше да се очаква, инструкциите бяха доста неопределени. От него се очакваше да направи всички възможни опити за да влезе в контакт с драстично променената Държава, включително като премигва в двоичен код с маневрените двигатели. Процедурата трябваше да започне от максимално далечно разстояние. Не беше изключена възможността Държавата да воюва с… нещо. Корбел трябваше да изпраща постоянно повтарящия се сигнал: КОРАБЪТ НЕ Е ВОЕНЕН.
Научи също така, че не се налага да разчита изцяло на спасителна операция от други кораби. Можеше да забави скоростта на звездолета като използва насрещния протонен поток на слънчевия вятър. После ще заобиколи Слънцето и ще поеме обратно като забавя с помощта на маневрените двигатели и използва останалия в резервоарите водород. С други думи резервния запас за аварийни ситуации. И ако не беше изпадал в подобни ситуации, в такъв случай почти пълния резервоар щеше да му стигне, за да се добере до Луната и да кацне на нея.
Освободи ли се от последната сонда, ще е изпълнил дълга си към Държавата. Много мило от нейна страна, помисли си Корбел, че ми осигурява и завръщането. Ала след това поклати глава. Държавата не се ръководеше от алтруистични подбуди. Тя просто си искаше обратно кораба.