Улицата пред него бе гъсто обрасла с храсти, а стената — покрита с бръшлян. Корбел продължи нататък.
Стената постепенно извиваше. Малко по-надолу се виждаше отвор, през който растенията в парка бяха проникнали отвън. Корбел го подмина и продължи. До ушите му достигаха различни звуци — шум от клони, полюшвани от вятъра, песен на невидими птички, отгласи от далечен смях. Момчета! От другата страна на стената имаше Момчета. А в стената отново се появи отвор.
Отвъд отвора над храстите плуваше нещо, наподобяващо коледна играчка.
Корбел спря и се замисли. Доближи сфероколата и затърси някоя подходяща фиданка. Повечето стебла на храстите бяха закривени, накрая намери едно, което можеше да му послужи. Отряза го в основата, след това седна с кръстосани крака…
Къде ли се бавеше Гординг?
Останал бе зад него, с идеята да го следва от разстояние. Дори и някой да ги забележеше, щеше да реши, че са двама самотници, движещи се в една и съща посока — към парка.
Седнал удобно на земята, Корбел измъкна острието от счупеното копие и го използва за да заглади отрязаното стъбло. Недалеч от него минаха няколко Момчета, но Корбел си наложи да не поглежда към тях. Две от тях носеха нещо като гигантски пуйки, провесени на тояги. Накъде ли се бяха запътили? Може би наблизо имаше кухня? Стресна го нечий силен глас. Вдигна навъсено глава, а отсреща естествено се хилеше Момчешка мутра. Не виждаше ли, че е сам? Един самотник имаше правото първи да решава кога и с кого смята да разговаря.
Новата дръжка пасваше чудесно. Продължи да я заглажда с острието, а Момчето бавно се отдалечи през улицата. Наблизо обаче се чуваха тихи, заинтригувани гласове. Погледна изпод вежди.
Момчетата стояха на няколко метра от него и го разглеждаха, като не спираха да коментират. Колата беше… Гординг бе залегнал зад колата!
Как се е добрал до нея? Корбел не беше чул никакъв шум. Вероятно Гординг бе видял колата, заобиколил бе от другата страна на стената и се бе прехвърлил някъде по-нататък. А сега лежеше притаен зад нея, с уплашен изглед на лицето.
Високото момче, с глава като пухкава топка, отново повика Корбел.
— Формално извинение за натрапването. Може ли да огледаме делото на вашата работа?
Корбел изпружи крака, бавно се надигна и после неочаквано спринтира към колата.
Вратата беше отворена, точно както я бе оставил. До този миг Момчетата не бяха успели да му попречат. Гординг подскочи и се вмъкна през другата врата.
Корбел хлопна вратата зад себе си, сграбчи дръжката и я завъртя, а Гординг вече плъзгаше пръсти по пулта за управление.
Чернокосото Момче продължи да тича успоредно на потеглилата кола, дърпайки вратата, доста по-дълго, отколкото Корбел би предположил. Накрая изостана.
— Каза да натискам винаги четири еднакви символа — обади се Гординг. — Избрах тези.
Пресечените точки.
— Няма представа къде ще ни отведат. Но да видим, дали не е възможно да променим посоката. — Той натисна четири пъти завъртяното pi. — Не знам дори дали в този град има подземна станция. Във всеки случай не видях никъде гигантския куб. А в останалите градове го имаше.
— Отдъхни си. Дори и да не открием подземната станция, вече разполагаме с чипъл. Ще намираме напосоки.
— Изгубих си копието.
— Е, поне нишката е у мен.
— Не това имах пред вид. Мислех, че го поправям правилно. Но май с нещо съм привлякъл вниманието на Момчетата. Както и да е.
Докато се носеха напосоки из града, зърнаха само още едно Момче. Катереше се нагоре по стената на полуразрушен небостъргач. Очевидно беше самотник. Когато го наближиха, Момчето втренчи навъсен поглед в Корбел и го задържа докато чипълът зави зад ъгъла.
Не повече от една земна година оставаше до началото на Голямата черна нощ и по всичко изглежда, че двете групи Момчета в парка и самотникът щяха да са цялото население на Сараш-Зилиш. Колко хубаво, ако можеха да останат тук… но беше твърде опасно. По важно бе, че Сараш-Зилиш вероятно е част от затворената система от „телефонни кабини“. Беше прекалено важен център, за да не бъде свързан.
— Някои от хората на Крайхайфт може да са стигнали тук преди нас — рече Корбел.
— Откъде ще знаят, че сме се отправили насам?
— Не бих искал да ги подценявам. Надявам се, че не се досещат за намерението ни да достигнем нос Хорн.
Колата забави и спря зад един шубрак. Излязоха.
— Къде сме?
Вдясно от тях растителността се сгъстяваше и издигаше нагоре по хълма. Корбел се покатери на овалния покрив на чипъла. Цитросовите дръвчета бяха подрязани на еднаква височина и подредени в квадрат. Някои от дърветата бяха доста стари.