Корбел бутна вратата и се измъкна в непрогледния мрак отвън.
— Надявам се, че сме оцелили подземната станция — прошепна той. Чакай ме тук. Когато открия стълбището ще те повикам.
— Добре — рече Гординг.
Опрял длан в стената, Корбел пое напред. След известно време се препъна в мекия килим, но успя да се задържи. В ръката му остана парче от изгнилия килим.
Шум зад гърба му.
— Какво беше това? — попита Корбел.
Гординг не отговори.
Корбел реши да продължи. Почти усещаше присъствието на Мирели-Лира в мрака. Надяваше се да е наближил стълбището, но стената до него бе все така гладка. Не се чуваше никакъв звук. Дебелият килим поглъщаше шума от стъпките му.
Стълби!
— Тук са — произнесе високо Корбел.
— Добре — отвърна Гординг, само на крачка зад него. Корбел подскочи като ужилен. — Едно Момче те проследи, но аз го убих с нишката. По миризмата ми приличаше на самотник.
— Това място е мъртвило. Ако стълбите са… хоп — стълбата се раздвижи под краката му. Той изгуби равновесие и приседна, загледан в мрака пред себе си.
Не след дълго подвижната стълба спря.
— А сега какво? — запита Гординг.
— Следвай гласа ми. Знам къде са вагоните, в дъното. — Той пое, протегнал ръце пред себе си. Как ли щяха да открият точно вагона, който им трябваше?
Ръцете му опряха в стена. Не чуваше стъпките на Гординг… или каквото и да било. Дали в мрака не се прокрадваха и други Момчета? Ами ако вече са убили Гординг? Корбел ускори крачка и се препъна. Само най-опитните сред Момчетата биха могли да познават разположението на станцията. Всъщност, можеха да го проследят по дишането.
Най-сетне откри вратите.
— Гординг!
За миг в далечния край блесна червена светлина. Откъде ли се беше взела?
— Тук съм — отвърна Гординг.
Корбел зачака в тъмнината. После нещо докосна ръката му и Гординг прошепна:
— Ето ме. Върнах се при самотника и му взех сабята. А също и фенерчето. Къде е картината на света?
— Върху тази стена — Корбел опря ръка в стената.
На светлината от джобното фенерче се показа познатата карта на двата полюса, с белите петна на полярните шапки. Не се виждаха блестящите точки, нито светещи знаци, маркиращи отделните линии.
— Коя врата? — попита Гординг.
— Не зная.
— Нашият чипъл е в ръцете на Момчетата. Не можем да се предадем, след като убихме самотника. Нищо чудно вече да са изключили и прилатсил. Направи нещо, Корбел.
— Добре де. Дай ми твоя жетон — той сграбчи жетона и го пъхна в процепа на вратата. Нищо не се случи.
Опита следващата врата. Нищо. Завладя го паника. Но нали стълбите работеха…
Едва третата врата се отвори и ги пропусна. Пресякоха прозрачния вход на вагона, вратата се затвори зад тях, а те се настаниха един срещу друг.
— Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.
— Ясно.
— Не знам как успяваш да запазиш спокойствие.
— Рискувам по-малко от теб. Така или иначе, след половин юпитерова година ще бъда мъртъв. — Този път Гординг се възползва от израза на Корбел. А междувременно, трябва да избирам — безсмъртието на диктите, или робството на Момчетата. Всъщност… Корбел, ще можем ли да открием безсмъртието там, където отиваме? Или ще трябва отново да се връщаме в Антарктида?
— Зная, че е в град Четири. Може да го има и на други места.
— Рискът си заслужава. Ще спим ли?
Корбел се засмя, но гласът му трепереше.
— Успех.
5
Гординг се пробуди, когато вратата се плъзна нагоре. Вагонът летеше във вакуумния тунел, насочи се надолу, изправи се, зави вдясно, после вляво. Дотук добре.
Гординг се огледа равнодушно.
— Не знам дали това има някакво значение, но къде отиваме? — попита той.
— Няма значение. Където и да е, само да има карта на света и станцията да е в изправност. Така ще разберем как да стигнем до град Четири.
— Разумно решение — кимна Гординг и отново се унесе в сън.
А може би само се преструваше.
Но не, дишането му беше равномерно и спокойно.
Корбел се протегна. Подпъхна крака под насрещната седалка. В купето не се чуваше никакъв звук, ако се изключи сумтенето на Гординг.
Налегна го дрямка. В съня Корбел се извиваше и дърпаше: и бягаше, бягаше… Пробуди се когато вагона пое нагоре, после отново заспа. Следващият път, когато се пробуди, вагонът бе започнал да забавя скорост. Спомни си за предишното пътешествие. Запуши уши, обърна се и видя, че Гординг е последвал примера му.
Вагонът спря.
Вратите отскочиха автоматично. В лицата ги блъсна топъл въздух, като лепкав сироп в гърлото.
— Тръгваме! — извика решително Корбел и се надигна.
Голямата зала беше почти разрушена. Шест или седем етажа от издигащия се нагоре куб се бяха срутили, над тях се виждаха провиснали скелета. Корбел вдигна глава, затаил дъх. Въздухът тук бе пропит с тежък мирис на химикал. Пот струеше от всички пори на тялото му.