Картата на стената беше напукана и тъмна.
Опита с кредитния диск три поредни врати, едва четвъртата беше в изправност. Гординг го дръпна за ръката и заговори развълнувано, на пресекулки:
— Чакай! Тази накъде води?
— Тръгвай де.
Влязоха в поредния вагон. Жегата тук не беше по-малка. Все едно да те затворят в котелното, помисли си Корбел. Излегна се на една от седалките.
— Мирели-Лира е натъкмила движението в подземната система така, че всеки който я използва да попада при нея. Да се надяваме, че е пропуснала тази станция. Лягай и се постарай да запазиш спокойствие. Дишай колкото се може по-леко.
Изтегнати на гръб двамата зачакаха. Корбел усещаше стичащите се по гърдите му капки пот, но не си даде труда да ги изтрие.
Появи се тихо, равномерно потракване. Отнякъде полъхна свеж въздух, отначало топъл, сетне почти хладен. Корбел въздъхна.
— Вероятно отделеният с дишането въглероден двуокис е включил вентилационната инсталация — промърмори той, по-скоро на себе си. Въздухът ставаше все по-студен.
— Забравих фенерчето — рече след известно време Гординг.
— По дяволите.
Отново тишина, а после вратата се хлопна.
Последваха вече познатите полюшвания и не след дълго пътуването беше възобновено. Корбел се опита да заспи, но нещо не му даваше покой. Осъзна каква е причината едва след като Гординг се оплака:
— Болят ме ушите.
Ето какво било, значи.
— Купето не е херметизирано — каза Корбел. — Ама че късмет извадихме. Да се надяваме, че въздухът ще ни стигна до края.
— Болката е неприятна. Нищо ли не можем да направим?
Ами да, Гординг никога не беше се качвал на самолет!
— Преглъщай — посъветва го Корбел. После показа как. Ушите му изпукаха.
Вагонът забави скорост. Беше по-рано, отколкото го очакваше Корбел, но и двамата вече изпитваха затруднение в дишането, а Гординг очевидно нервничеше. Корбел се подсмихна иронично. Гординг не беше от хората, които се плашат лесно.
Той запуши уши и отвори широко уста, очаквайки Гординг да направи същото. Кожата му лепнеше.
Вратата отскочи назад. Въздухът, който нахлу, беше приятно топъл. През разтворената врата проникваше приглушена светлина. Корбел се пресегна за плоската сабя на самотника.
Нещо се раздвижи зад вратата. В ума на Корбел проблесна мисълта: Мирели-Лира! Прекалено рано! Той дръпна вратата назад и в същия миг нещо се хвърли към нея! Но Корбел вече притежаваше онова, което тя искаше — можеха да преговарят.
Оказа се, че е Крайхайфт! Сивокосото Момче ги гледаше зад стъклената преграда.
А след това вдигна фенерчето.
Гординг се втурна назад, към скритата в дъното тоалетна. Корбел почувства движението му, но не можеше да помръдне.
Крайхайфт стреля. Нещо блесна зад Корбел и в купето се разнесе остър мирис на изгоряло. Една от седалките беше пламнала.
— Излизайте навън — извика Крайхайфт. — Иначе ще ви изгоря краката.
Корбел не сваляше ръка от вратата.
— Не можеш да го направиш — произнесе той. — Защото ще отсечеш Дървото на живота.
Крайхайфт го погледна изненадан.
— Корбел, ти не разбираш какво искаме — отвърна той. — Трябва само да разберем къде е. Представи си, че някое бедствие унищожи по-голямата част от диктите. Ще трябва да възвърнем на останалите младостта, за да можем да се размножаваме.
— А междувременно, няма да им дадете дори да го подушат.
Килимът в краката на Корбел пламна.
— Трябва ни и шлема от твоя скафандър — добави Крайхайфт. — Като стана дума за бедствия… — Крайхайфт замлъкна. Лицето му се промени.
Никога досега Корбел не беше виждал подобно изражение на лицето на някое Момче. Страшно му беше да гледа тази смесица от вина, отвращение и страх. Крайхайфт изплака, но гласът му прозвуча приглушено през плътното стъкло. После завъртя поглед встрани, търсейки… път за бягство?
И го намери. По-умен от обикновения човек, той откри единствения изход от положението и го използва незабавно. Крайхайфт вдигна фенерчето, насочи го към главата си и стреля. Пламък обхвана едната страна на главата му, после бликна и от другата. Крайхайфт се строполи, краката му се свиха конвулсивно и след секунда застина.
Корбел хвърли поглед зад себе си. Гординг се беше свил зад вратата на тоалетната.
И тогава пред вагона застана Мирели-Лира. Безформено наметало, в бяло и сребристо, сгърчено от старост лице и чифт ярки блестящи очи, вперени в него. В ръката си държеше бастуна.