— Прави бяхме. Никакво съвпадение. След като ме е оставил тук, Пирса се е отправил да разгледа Уран. Намислил е да възстанови всичко така, както е изглеждало когато е напуснал Земята.
Гординг се облещи.
— Но ледът! Ледът ще покрие…
— Ще ме изчакаш ли поне да свърша? — Той отново нагласи шлема и зачака отговора на Пирса.
— Корбел, не съм длъжен да ти се подчинявам вече — проговори в шлемофоните Пирса. — Приемам заповеди само от Мирели-Лира Зиилашистар, която навремето е била гражданин на Държавата.
Трябваше да се досети по-рано, но ударът го завари неподготвен.
— Предател такъв! — изкрещя той.
Мирели-Лира отметна глава назад и избухна в смях.
Корбел положи шлема на бюрото. Трябваха му няколко секунди преди да възвърне способността си да говори.
— Сега разбирам защо се подхилваше през цялото време. Какво си направила?
Тя очевидно се забавляваше чудесно.
— Опитвах се да се свържа с твоя автопилот. Безуспешно. Преди няколко дни повторих опита. Може би ми помогна това, че механичният преводач използва твоя глас. Часове наред разговаряхме с Пирса за Държавата, за света, за теб…
Тя млъкна, прекъсната от отговора на Пирса:
— Корбел, аз винаги съм бил лоялен към Държавата. Но ти можеш ли да кажеш същото за себе си?
— Да пукнеш дано — рече Корбел на шлема. — Чакай малко. Мирели-Лира е при мен. Ще се опитам да я убедя да промени заповедите си. — Той се обърна към Гординг: — Тя се разпорежда с автопилота. Тя управлява и Уран. Не мога повече.
— Трябва да я убедиш да не позволява на Пирса да изпълни замисленото. Това е много важно, Корбел.
— Зная — Корбел затвори очи и се облегна назад.
Би могъл да проследи целия предстоящ процес. Стига да оцелее, ще бъде вечно млад. Ще гледа как Антарктида се покрива с глетчери докато ледът стане дебел една миля. Двамата с Мирели-Лира ще са единствените свидетели на зараждащата се трагедия — как миниатюрните бизони, голокожите полярни мечки, Момчетата и диктите побягват на север, докато загинат сред мразовитите виелици, или умрат от глад и недостиг на витамин Д.
А може би старицата го правеше нарочно, за да си отмъсти? Или би предпочела да има компания? Не, нали сама бе избягала от Момчетата и бе прекарала продължително време в самота… хммм. Къде ли е намирала храна? Има ли въобще нещо в този свят, на което тя държи?
Той отвори очи. Гординг го гледаше с учудено изражение. Странно, но и старицата също.
— Няма ги болките — рече Гординг. — Привикнал бях все нещо да ме наболява. Понякога не ми достигаше дъх. А ставите и мускулите си усещах постоянно. Корбел, открил си го. Отново сме млади.
— Да. Така е.
— Ще се възползваме от благодарността й. Аз ще поговоря с нея. Или пък го направи ти. Бива те за тези работи. Съдбата на света е в твои ръце.
— Само това ми липсваше. — Той затвори очи за миг… само за малко… а после попита Мирели-Лира:
— Как се чувстваш?
— Чувствам се чудесно. Изпълнена със сили. Май ще взема да ти повярвам накрая.
— Добре. Слушай, тогава. — Корбел постави шлема помежду им. Говореше така, че и Пирса да го чува. — Светът е изгорял и пресъхнал, навсякъде, освен в Антарктида. Малкото, което е оцеляло, са предимно тропически растения, пригодени за шест годишни дни и нощи. Ако Антарктида отново се покрие с лед всичко ще загине. Управляващата раса на Земята са — той използва Момчешкия израз. — Момчета, приблизително единадесет годишни, които живеят вечно. Съществува още ограничена група от възрастни човеци, използвани за разплод. Те изглеждат горе-долу като Гординг, или по-млади. Въпреки някои дребни промени, те са истинските продължители на човешкия род… — той се зае да ги описва: бледа кожа, ограничена окосменост…
Мирели-Лира извърна глава и заразглежда Гординг. Трябваше да й разкрие човешкото в него. За щастие основното отличие — ограничената окосменост по главата — изглеждаше нещо естествено при един възрастен човек.
За сега, изглежда, не беше успял да я спечели на своя страна. Той продължи:
— Ако искаме някога отново да възвърнем величието на Държавата, това ще стане само с помощта на групата възрастни — диктите. Момчетата са твърде различни. Казано с други думи, все още има надежда. В момента на всеки мъж се падат по десет жени, но само след сто години съотношението ще се изравни. — Дали да не наблегне на този факт? Май беше събудил любопитството й. — Естествено, в началото ролята ти ще е маловажна, като се има пред вид споменатата диспропорция. Но пък ти ще си единствената жена с напълно окосмена глава. И единствената червенокоса.