— Почакай малко, Корбел. Не е ли истина, че Момчетата управляват възрастните? Не желая да бъда робиня. Какво е станало с Момичетата?
— Момичетата са измрели отдавна.
— Аххх. — Изглежда Мирели-Лира още питаеше омраза към Момичетата.
— Така. А сега са останали само Момчетата и диктите. Можем да накараме всички дикти да се преместят тук, още повече, че у нас е тайната на безсмъртието. Ще дойдат. Зная къде да намерим кораб.
Тя клатеше намръщено глава. Корбел чувстваше, че поне половината от изстрелите са попаднали в целта. Красотата й щеше да блести незасенчена сред всичките тези плешиви жени! И все пак…
— От колко време управляват Момчетата? — попита тя.
— Откакто си избягала с онези затворници в Антарктида. Може би преди милион години.
Зараждащата се младост придаваше известна музикалност на смеха й.
— И сега диктите изведнъж ще се сдобият със свободата си, така ли? Овцата ще се превърне във вълк, защото имаме с какво да ги подкупим?
По дяволите, права беше. Той превключи на друг език.
— Гординг? Ще се разбунтуват ли диктите?
— Да.
— Никога преди не са го правили.
— Опасността бе твърде голяма. А наградата твърде малка.
Може би. Корбел премина отново на английски.
— Той смята, че ще го сторят. Склонен съм да му вярвам. Почакай, изслушай ме. Първо, не са били възпитавани в подчинение. Целта е била единствено да създават нови, усъвършенствани породи Момчета и генетичната им памет е развивана в тази насока. Второ… как по-ясно да се изразя? Виждала ли си човек, който се покланя?
Тя се ухили. Виждала бе да го прави Корбел, проклета да бъде.
— Значи така. Те също се покланят. Но това е по-скоро жест, формалност. В следващия миг се изправят и си продължават по пътя. Момчетата също се покланят един на друг. Според мен, диктите не са се вдигали на бунт през тези милион години, защото не са имали големи шансове за успех. А сега вече имат.
Тя седеше и го гледаше мълчаливо.
— А какво ще спечелиш, когато Пирса премести Земята?
— Мислех… ние сме последните живи съвременници на Държавата, Корбел. Мислех че ще дадем началото на нова човешка раса.
— Адам и Ева, само че този път ще командва Ева. Слушай, Мирели-Лира, дано да можем да се кръстосваме с диктите, защото, да си призная честно, изпитвам ужас от теб. Малко трудно ще изпитам вдъхновение.
— Слабо сексуално влечение?
— Спомни си. Не искаш ли да управляваш диктите? Една сила вече е на твоя страна. Небето е под твое управление. Ето че отново Момичетата властват в небесата.
На устните й се появи бледо зачатие на усмивка (Корбел забравя, че съм управлявала мъжете само с красотата си!) и той реши да използва минималното преимущество.
— Но трябва веднага да промениш заповедите, които си дала на Пирса. Вече е задействал спирачния режим. Премести ли Земята ще дойде краят на света.
Тя се огледа неспокойно.
— Защо да не те накарам да почакаш?
— Но Пирса вече е започнал…
— Подай ми шлема.
— Проклетия спирачен режим. Ето. Чакай малко. — Той стисна шлема с ръце.
— Какво има Корбел? Нали това искаше?
— Хрумна ми една щура мисъл. — Само да не проваля всичко. Съдбата на света е… я млъквай! — Дай ми малко време, за да обмисля всичко. — Когато човек командва джин трябва внимателно да подбира думите си. — Е, добре. Пирса, сега ще ти обясня какво трябва да стане. А после ти ще ми кажеш дали си в състояние да извършиш необходимите промени в курса и какви ще бъдат последствията от предприетите действия. Когато свършим, ще те свържа с Мирели-Лира.
Искам нос Хорн и района около него да бъдат охладени с около петнадесет градуса.
2
Наблюдаваха преминаването на Уран от покрива на най-високата сграда.
Планетата беше значително по-малка, отколкото е била по времето, когато Корбел се е родил. Двигателят й бе изгубил предишната си ефикасност, издухвайки надалеч мегатони от планетната атмосфера, по време на хилядолетията безчислени опити за маневриране. Един газов гигант минаваше на два милиона мили от Земята.
Беше огромен. Сияеше ослепително, съвсем ниско над хоризонта: бяло полукълбо с бледорозов оттенък, опасано и обвито от бури; чиято нощна страна чернееше на фона на звездите. От тъмния й края се подаваше тънък, но ярък виолетово-бял пламък, протягаше се към звездите, където се губеше, озарявайки нощната страна. Пламъкът растеше, разширяваше се и се обагряше в червено, преди да се изгуби съвсем.
Мирели-Лира произнесе нещо, което прозвуча като нежна музика. Нищо чудно, че бе подчинявала толкова много мъже на волята си. „Величествено“ — преведе автоматът с познатия старчески глас. Бялото й наметало беше като неясна бледа сянка в мрака. Корбел стоеше недалеч зад нея. Страхуваше се повече от нея сега, когато вече не беше само една сбръчкана от старост жена. Смело можеше да се твърди, че съдбата на света сега е в ръцете на Норна.