Тази вечер Корбел беше особено неспокоен.
Вдигна шлема в ръцете си и заговори:
— Пирса, как върви? — Почака малко, но отговорът не идваше… и не идваше…
— Пилците, нали знаеш, кога ги броят? — Гласът на автопилота прозвуча необичайно спокойно. — Най-трудното беше да се изчисли нова орбита, която да не пресича пътя на луната, но вече го направих. Новата орбита на Земята ще е леко ексцентрична. Средната температура ще варира с десет градуса по-ниско от преди.
— И това е добре. — Корбел остави шлема. Но само след две минути отново му се дощя да се свърже с Пирса. Гледката на приближаващата се гигантска планета не беше величествена, а ужасяваща.
Но ето, че тя отново го повтори:
— Величествено. Като си помислиш само, до какви висини е била стигнала в развитието си Държавата! А сега са останали само диваци.
— Пак ще си ги възвърнем — утеши я той, а после се разсмя гръмогласно. — Гординг няма представа, че подготвя в Диктаград демографски взрив. Само след три хиляди години отново ще строим междузвездни кораби. Ще имаме нужда от тях. Земята ще е пренаселена.
— Виж, за това не се сетих. А Гординг вероятно се е досетил. Наистина ли вярваш, че диктите ще дойдат тук? Все пак, зад гърба си имат милион годишно робство…
— Ще трябва да дойдат. — Обмислил бе всичко в най-малки подробности. — Само след няколко месеца нос Хорн и град Четири ще се озоват в Темперираната зона. Ще можем да засадим тези места със същите растения, които се срещат в Антарктида, стига да ги пренесем. Антарктика ще бъде доста по-студена, отколкото предполагат Момчетата. Идущите шест години на тъмнина ще трябва да се сгушат в Сараш-Зилиш. А през това време диктите ще се настанят тук.
— Да, добре ще е ако Момчетата ни оставят на мира. Но нали твърдиш, че били страшно интелигентни. Ами ако ни нападнат веднага?
— Да изчакат само няколко месеца и ще видиш каква изненада ще им поднесем! Дотогава Пирса ще е в орбита около нас. Той не ти ли каза? Има едно устройство, с което може да им види сметката отгоре, докато пресичат океана. А те ще помислят, че са Момичетата. И ще се помъчат да изтрият от лицето на Земята хималайските долини и Охотско море. А почакат ли още малко ще започнат дъждовете… много вода ще се излее, когато Земята започне да изстива. Диктаград вероятно ще бъде потопен. Момчетата ще решат, че диктите са се издавили.
От повърхността на Уран бликна виолетово-бял пламък. Сложен беше пътят на Пирса след луните на Юпитер. Нощта блестеше от безброй светлини: дневната страна на Уран, пламъкът, бликащ откъм нощната страна, Юпитер и кръжащия около него рояк спътници. Въздухът беше горещ и влажен, ухаеше на нещо странно и рядко, на цвете или разцъфнало дръвче. Корбел се зачуди откъде ли идва. Да не беше започнал любовния период на китовете? Чистият въздух го удари в главата.
— Корбел?
— Да?
— А какво ще стане, ако диктите предпочетат тихата и кротка старост?
В тъмнината едва различи дяволитата й усмивка. Дяволита ли? Това беше същата онази злонамерена усмивка, само че бръчките вече ги нямаше. А може би и преди е била дяволита?
— Дори и тогава, не ще имат друг избор. — Хрумна му още нещо и той добави. — Искат или не, ще трябва да се преместят тук. Що се отнася до безсмъртието, това вече ще решат сами.
В края на краищата, Корбел се бе старал за тяхно добро. Дано да не греша! Защото, ако след сто години например се окаже, че не съм бил прав, ще бъда жив за да го чуя.
Сянката в тъмнината го запита:
— Как мислиш, дали мъжете-дикти ще ме намират за хубава?
— Да. Не само хубава, но и екзотична. Щом жените им ме харесваха, няма начин мъжете да не харесват теб.
Тя се извърна към него.
— А ти смяташ ли, че съм красива?
— Нали знаеш, че не изпитвам особено влечение към…
— Това не е отговор! — прекъсна го тя. — Не ти пречеше да се въргаляш с техните жени!
Той отстъпи назад.
— Да ти призная честно, от край време изпитвам срах пред красивите жени. И от тебе също. Ако питаш подсъзнанието ми, все едно, че още носиш твоето сребърно бастунче.
— Корбел, осъзнаваш добре, че диктите може и да не понесат промяната в биологичния ритъм. Слънцето изгрява всяка сутрин над град Четири, през цялата година. — Тя го докосна по рамото. — А дори и да надживеят промените, ние с теб ще сме единствените човешки същества. Ако умрем без да оставим потомство…