— Добре дошла в Малкия дворец — каза Тъмнейший.
Странно име — макар да бе по-скромен от Великия царски дворец, „малкият“ палат насреща също беше огромен. Въздигащ се над околните дървета, той приличаше на приказно творение от омагьосан лес: съчетание между покрити с тъмно дърво стени и златни кубета. С приближаването ни към него забелязах, че всеки сантиметър от стените е покрит с най-фина дърворезба — цветя и птици, виещи се лозници и вълшебни зверове.
На стълбището ни чакаха прислужници във въгленочерни униформи. Слязох от коня и един веднага се втурна да поеме юздите от ръцете ми. Останалите разтвориха пред мен дълга поредица двукрили врати. Докато вървях през тях, не устоях на изкушението и протегнах ръка да докосна изящната дърворезба. Тя беше инкрустирана със седеф, който проблясваше под зарите на ранното утро. Колко ли чифта ръце и колко години са били нужни да се сътвори такова чудо?
Минахме през входната зала и попаднахме в шестоъгълно помещение с четири дълги маси, подредени на квадрат в центъра. Стъпките ни кънтяха по каменния под, а масивният златен купол сякаш се рееше на немислима височина над главите ни.
Тъмнейший дръпна настрани една от прислужниците — възрастна жена в гарвановочерна рокля, и заговори с приглушен глас. Накрая леко се поклони и си тръгна, следван от своите хора.
Усетих как в мен се надига раздразнение. С Тъмнейший бяхме разменили само няколко думи след оная нощ в хамбара, той така и не ми подсказа какво да очаквам, като стигнем Малкия дворец. Но сега нямах нито кураж, нито сили да хукна подире му, затова покорно последвах жената в черно през друга двукрила врата към една от малките кули.
Щом зърнах стръмните стълби, които ме чакаха, едва не загубих самообладание и не ревнах. „Ами ако помоля да ме оставят направо в коридора“ — жално си помислих. Вместо това обаче опрях ръка на резбованата колона и се потътрих нагоре. Вдървеното ми тяло се противеше на всяка крачка. Канех се, щом стигнем горе, да се тръшна и да заспя, но прислужницата продължи по коридора. Отминавахме стая подир стая, докато не стигнахме покои, пред чиято отворена врата ни чакаше друга униформена прислужница.
Смътно ми се мярна просторна стая, тежки златисти завеси, разпален огън в красиво облицованата с плочки камина, но единственото, което ме интересуваше в момента, бе огромното легло с балдахин.
— Какво ще обичате? Да ви донеса ли нещо за ядене? — попита възрастната жена. Поклатих глава. Имах нужда само от сън.
— Много добре — каза тя и кимна на прислужницата, която направи реверанс и изчезна по коридора. — Тогава ще ви оставя да си починете. Не забравяйте да заключите вратата.
Примигнах смаяно.
— Само като предпазна мярка — поясни жената и внимателно притвори вратата след себе си.
„Предпазна мярка срещу какво?“ — запитах се. Но бях прекалено изтощена, за да мисля за това сега. Ето защо заключих вратата, свалих кафтана и ботушите и се строполих върху леглото.
Глава 6
Сънувах, че съм пак в Керамзин, промъквах се по чорапи из помръкващите коридори и се опитвах да открия Мал. Чувах как ме вика, но гласът му идваше отдалеч и все не можех да го стигна. Накрая се качих чак до последния етаж и застанах пред вратата на старата синя спалня, където двамата обичахме да седим в прозоречната ниша и да гледаме към ливадите.
Чух Мал да се смее. Отворих вратата… и изпищях. Навсякъде бе опръскано с кръв. Волкрата бе кацнала на прозореца, а когато се обърна към мен и разтвори ужасната си паст, забелязах, че очите й са кварцовосиви.
Подскочих и се събудих, сърцето ми думкаше в гърдите, огледах се ужасена. За момент не можах да си спомня къде се намирам. После простенах и паднах тежко върху възглавниците.
Тъкмо бях започнала пак да задрямвам, когато някой задумка по вратата. — Махай се! — избоботих изпод завивките. Думкането обаче стана още по-силно. Надигнах се и усетих как цялото ми тяло се противи. Главата ме болеше, а когато опитах да стана, краката не ми се подчиниха.
— Добре де! — провикнах се. — Идвам! — Тропането по вратата престана. Потътрих се към вратата и посегнах да отключа, но в последния момент се поколебах. — Кой е?
— Нямам време за това сега — сопна се женски глас зад вратата. — Отваряй!
Веднага!
Вдигнах рамене. „Ще ги оставя да ме убият или да ме отвлекат, да ме правят каквото искат. Изобщо няма да се противя, стига да не се налага пак да яздя или да се катеря по стълби.“