Едва успях да отключа и някой силно блъсна вратата, вътре влетя момиче, избута ме настрани и взе да оглежда с преценяващ поглед първо стаята, а после мен. Нямаше спор — беше най-красивото момиче, което някога съм виждала. Вълнистата й коса имаше наситен бакъренокестеняв цвят, а ирисите й бяха огромни и златисти; кожата й бе толкова гладка и съвършена, сякаш изящните й скули бяха изваяни от мрамор. Носеше кафтан с кремав цвят, избродиран със златна сърма и обточен с червеникави лисичи кожи.
— В името на вси светии! — възкликна тя. — Ти изобщо къпала ли си се някога? И какво е станало с лицето ти?
Цялата пламнах и посегнах към отеклата си буза. Сигурно беше минала седмица, откакто бях напуснала военния лагер, и значително по-дълго, откакто се бях къпала и ресала за последен път. Цялата бях покрита с кал и кръв и вонях на конска пот.
— Аз…
Но момичето вече се разпореждаше на висок глас с прислужниците, които го следваха по петите.
— Разпалете банята. Хубаво я напарете. Ще ми трябва несесера и свалете от нея тия дрехи.
Прислужниците се нахвърлиха отгоре ми и взеха да ме разкопчават.
— Ей! — извиках и отблъснах ръцете им.
Гришанката завъртя очи към тавана.
— Ако се налага, съблечете я насила.
Слугите се спуснаха към мен с удвоено старание.
— Спрете! — изкрещях, отстъпвайки назад. Те се поколебаха, местейки очи от мен към момичето и обратно.
Честно казано, в момента нищо не ми звучеше по-примамливо от гореща баня и чифт чисти дрехи, но нямаше да позволя на някаква си тиранична червенокоска да се разпорежда с мен.
— Какво става тук?! Коя си ти?
— Не съм длъжна да…
— Я чакай малко! — озъбих се. — Пропътувах близо триста километра на кон, от седмица не съм спала като хората и на два пъти едва не ме убиха. Затова, преди да направя каквото и да било, ще се наложи да ми кажеш коя си и защо си толкова важна, че чак да ми вземеш дрехите.
Червенокосата пое дълбоко въздух и заговори бавно, сякаш се обръщаше към дете:
— Казвам се Женя. След по-малко от час ще бъдеш представена на царя, а моята работа е да те приведа в представителен вид.
Гневът ми се изпари. Мигар щях да се срещна с царя?
— О! — пророних покорно.
— Точно така, „о“! А сега може ли?
Кимнах мълчаливо и Женя плесна с ръце. Слугите се засуетиха около мен, взеха да дърпат дрехите ми и ме повлякоха към банята. Предишната нощ бях твърде уморена, за да огледам стаята си. Сега обаче, макар да треперех като лист и да бях загубила ума и дума пред срещата с царя, успях да се възхитя на малките бронзови плочки, които покриваха стените, и на вградената в пода овална вана от кована мед, която прислужниците пълнеха с вдигаща пара вода. Стената зад ваната беше покрита с мозайка от раковини и блестящи черупки на морски охлюви.
— Вътре! Вътре! — избъбри една от прислужниците и ме побутна.
Потопих се във ваната. Водата пареше болезнено, но предпочетох да я изтърпя, вместо да влизам лека-полека. Военният живот отдавна ме беше излекувал от моята срамежливост, но беше съвсем различно да си единственият гол в помещение, където всички те оглеждат любопитно.
Изпищях, когато една от прислужничките сграбчи главата ми и настървено взе да ми сапунисва косата. Друга се надвеси над ваната и започна да търка ноктите ми.
Щом привикнах с нея, горещата вода се отрази благотворно на израненото ми тяло. Поне година не се бях къпала с топла вода, а за такава вана дори не можех да мечтая. С една дума, да си Гриша, си имаше своите предимства.
Можех цял час да кисна във водата, но щом като бях измита и изстъргана от глава до пети, една от прислужниците ме дръпна за ръката и нареди: „Вън! Вън!“.
Неохотно се измъкнах от ваната, оставяйки се в ръцете на жената, която грубо ме разтърка с дебела кърпа. Една от по-младите прислужнички пристъпи към мен, подаде ми тежка кадифена роба и ме поведе обратно към стаята. После всички се оттеглиха заднешком, оставяйки ме насаме с Женя. Наблюдавах внимателно червенокосата. Тя дръпна завесите и придърпа към прозореца изящно резбовани дървена маса и стол.
— Сядай! — заповяда ми. Тонът й ме вбеси, но въпреки това се подчиних. Върху масата стоеше отворено малко ковчеже и цялото му съдържание беше пръснато наоколо: тумбести стъклени бурканчета, пълни с нещо като дребни горски плодове, листенца и цветни пудри. Нямах време да ги огледам по-подробно, защото Женя стисна брадичката ми, взря се отблизо в лицето ми и обърна посинялата ми буза към светлината. Пое си дъх и взе да прокарва пръсти по кожата ми. Почувствах същото щипане като при допира на Лечителката, която бе изцерила раните ми от Долината.