Минутите се точеха бавно, а аз стисках здраво юмруци, за да не започна да се чеша ожесточено. После Женя отстъпи назад и щипането намаля. Подаде ми малко златно ръчно огледало. Синината беше изчезнала. Внимателно попипах мястото, но не усетих никаква болка.
— Благодаря ти! — казах, оставих огледалото и понечих да стана. Женя обаче ме бутна обратно на стола.
— Къде тръгна? Още не си готова.
— Но…
— Ако Тъмнейший искаше само да те изцерим, щеше да прати Лечител.
— Ти не си ли такъв?
— Да съм облечена в червено? — сопна се Женя и в гласа й прозвуча горчивина. После се посочи с широк жест. — Аз съм Шивач!
Стоях смаяна. Чак сега си дадох сметка, че никога не бях виждала гришанин в бял кафтан.
— Рокля ли ще ми шиеш?
Женя изпуфтя презрително.
— Не рокля, а това. — Тя размаха дълги изящни пръсти пред лицето си. — Нали не мислиш, че съм се родила в този вид?
Взирах се в гладкото мраморно съвършенство на чертите й и постепенно осъзнавах какво ми казва. Плисна ме вълна от възмущение.
— Каниш се да промениш лицето ми?!
— Не чак да го променя. Просто… малко да го поосвежа.
Свъсих вежди. Много добре знаех как изглеждам. По-точно, давах си ясна сметка за всички свои недостатъци. Но определено нямах нужда някаква пищна гришанка да ми ги навира в носа. А най-лошото бе, че именно Тъмнейший я бе изпратил с тая задача.
— Забрави — отсякох и скочих от стола. — Ако Тъмнейший не ме харесва такава, каквато съм, това си е негов проблем.
— А на теб харесва ли ти как изглеждаш? — попита Женя с, както ми се стори, искрено любопитство.
— Не особено — сопнах й се. — Но животът ми и без това достатъчно се обърка, за да се добави и едно непознато лице в огледалото.
— Не става дума за такова нещо — обясни Женя. — Не ми е по силите да направя толкова значителни промени, само дребни корекции. Като да изгладя кожата ти. Или да направя нещо с тая твоя миша коса. Аз самата се самоусъвършенствах, но разполагах със значително повече време за това.
Готвех се да възразя, но тя наистина беше съвършена.
— Махай се!
Женя наклони глава на една страна и ме измери с преценяващ поглед.
— Защо го приемаш толкова лично?
— А ти не би ли го приела така?
— Нямам представа. Винаги съм била красива.
— А също и скромна, така ли?
Тя сви рамене.
— И какво като съм красива? Това сред тези от Гриша не е кой знае каква заслуга. Тъмнейший не се интересува как изглеждаш, а какво можеш.
— Тогава защо те е пратил?
— Защото царят цени красотата, а Тъмнейший знае това. В царския двор външността е всичко. Ако е съдено точно ти да спасиш Равка… Е, тогава е по-добре да изглеждаш подобаващо.
Скръстих ръце на гърдите си и зареях поглед през прозореца. Навън слънцето огряваше малко езерце с островче по средата. Нямах представа кое време е, нито колко дълго съм спала.
Женя приближи към мен.
— Ти съвсем не си грозна, така да знаеш.
— Благодаря — отвърнах сухо, все още зареяла поглед над гористия парк отвън.
— Просто изглеждаш малко…
— Изтощена? Болнава? Или кльощава?
— Е, ти сама го каза — благоразумно отвърна Женя. — Пътуването е било тежко и е продължило дни наред, така че…
Въздъхнах.
— Аз винаги си изглеждам така. — Опрях чело о студеното стъкло и почувствах как гневът и смущението се оттичат от мен. Защо се противях изобщо? Ако трябваше да съм честна пред себе си, предложението на Женя беше доста изкусително. — Добре — казах, — направи го.
— Благодаря ти! — възкликна тя и плесна с ръце. Погледнах я остро, но не открих и следа от сарказъм в гласа и изражението й. „Тя си отдъхна“ — осъзнах изведнъж. Тъмнейший беше изпратил Женя при мен с определена задача. Запитах се какво би се случило с нея, ако откажех да приема. Оставих я да ме отведе обратно при стола.
— Само не се увличай — предупредих я.
— Не се притеснявай — отвърна червенокосата. — Пак ще си бъдеш ти, но сякаш си поспала още няколко часа. Много ме бива в тая работа.