— И сама го виждам — рекох и затворих очи.
— И така е добре, може да гледаш. — Тя ми подаде златното огледало. — Но никакви приказки повече. Стой неподвижно.
Вдигнах огледалото и видях как хладните пръсти на Женя бавно се спускат по челото ми. Цялата настръхнах, докато гледах с все по-нарастващо изумление как ръцете на Женя пълзят по кожата ми. Пръстите й премахнаха всички несъвършенства, белези и недостатъци като с магия. Тя опря палци под очите ми.
— О! — възкликнах смаяна, щом тъмните кръгове, които ме мъчеха още от дете, изчезнаха.
— Не се въодушевявай излишно, защото всичко това е само временно — предупреди Женя. После посегна към една от розите на масата и откъсна бледорозово листенце. Доближи го до скулите ми и цветът му преля в кожата, създавайки впечатлението за красива руменина. След това притисна друго листенце към устните ми и повтори процедурата. — Това ще трае само няколко дни — обясни ми тя. — А сега е ред на косата.
Извади от несесера си дълъг костен гребен и стъклено бурканче с нещо искрящо вътре.
Не можех да повярвам на очите си.
— Това истинско злато ли е? — попитах.
— Естествено — отвърна Женя и отдели голям сноп от моята лишена от блясък мишокафява коса. После ме поръси със златния прашец по темето, прокара гребена през косата ми и златото я направи здрава и лъскава. Щом приключеше с някой кичур, Женя го прокарваше през пръстите си и той вече падаше на красиви вълни по гърба ми.
Накрая тя отстъпи назад с доволна усмивка.
— Е, така е много по-добре, нали?
Огледах се в огледалото. Косата ми беше станала лъскава и сияеше. По бузите ми трепкаше розова руменина. Все още не бях красавица, но не можех да отрека видимото подобрение. Зачудих се какво ли би казал Мал, ако ме зърнеше сега отнякъде, но побързах да прогоня тази мисъл.
— По-добре е — съгласих се неохотно.
Женя жално въздъхна.
— Засега това е единственото, което мога да направя.
— Благодаря — казах остро, но тя ми смигна и се усмихна.
— Освен това не ти трябва прекалено да привличаш вниманието на царя — допълни. Каза го уж безгрижно, но забелязах как някаква сянка мина през лицето й, докато тя прекосяваше стаята и отваряше вратата, за да пусне прислужниците вътре.
Избутаха ме зад абаносов параван, инкрустиран със седефени звезди, за да наподобява нощно небе. Само след няколко минути вече бях облечена в чиста долна риза и панталони, меки кожени ботуши и сив мундир. С разочарование установих, че това е само по-чиста от моята войнишка униформа. Даже на десния ръкав имаше малка емблема на картографското поделение с избродиран компас на нея. Явно разочарованието се бе изписало върху лицето ми, защото Женя попита развеселена:
— Не очакваше това, а?
— Просто си помислих… — Какво всъщност си бях въобразила — че ще съм достойна за някоя от красивите рокли на Гриша?
— Царят очаква да види скромно момиче, доведено направо от редиците на неговата армия: същинско неразкрито съкровище. Ако се появиш в кафтан, той ще си помисли, че Тъмнейший те е крил досега.
— Че защо ще му е на Тъмнейший да ме крие?
Женя сви рамене.
— Като тайно оръжие за постигане на своите цели. За лична изгода. Знае ли човек… Царят обаче е… Е, ти и сама ще видиш какъв е.
Стомахът ми се обърна. Съвсем скоро щях да бъда представена на царя.
Опитах да се овладея, но когато Женя ме изведе бързешком от стаята и се втурна по коридора, краката ми се наляха с олово и взеха да треперят.
На последното стъпало на стълбището тя се обърна към мен и прошепна:
— Ако някой пита, само съм ти помогнала да се облечеш. Не ми е позволено да работя върху никой от Гриша.
— И защо не?
— Защото задръстената царица и още по-задръстените й придворни смятат, че не било честно.
Зяпнах срещу Женя — да обидиш царицата, се смяташе за предателство, но нея явно не я беше грижа.
Когато влязохме в огромната куполна зала, вътре вече беше пълно с гришани в пурпурни, морави и тъмносини одежди. Повечето изглеждаха на моите години; неколцината по-възрастни се бяха събрали в единия край. Но въпреки среброто в косите им и бръчките по лицето те пак бяха удивително привлекателни. Всъщност всички в тази зала изглеждаха изнервящо добре.
— Царицата може и да има право — промърморих под нос.