Тъмнейший сведе поглед към мен.
— Нали не мислиш, че изминахме целия този път, само и само да те направя за смях, да изложа и двама ни?
— Не — признах.
— Сега вече нищо не зависи от теб, нали? — продължи той, докато минавахме през тъмния тунел от сплетени клони. И това беше истина, макар и не твърде успокоителна. Нямах друг избор, освен да му се доверя и да се надявам, че знае какво прави. Внезапно ме споходи неприятна мисъл.
— Пак ли ще ме порежете? — попитах.
— Съмнявам се да се наложи, но всичко зависи от теб.
Това никак не ме успокои.
Опитах да укротя бесните удари на сърцето си, но още преди да съм усетила, вече изкачвахме белите мраморни стъпала към Великия царски дворец. Докато прекосявахме просторната входна зала и вървяхме по дългия коридор, покрит с огледала и позлата, се замислих колко се различаваше този палат от Малкия дворец. Накъдето и да се обърнех, виждах мрамор и позлата, високи стени в бяло и бледосиньо, искрящи полилеи, лакеи в ливреи и полиран паркет, образуващ сложни геометрични фигури. Не че не беше красиво, но цялата тази пищност и разкош ме уморяваха. До този момент мислех, че виновна за гладуващите селяни и жалките войнишки дажби е „Долината на смъртната сянка“. Но сега, минавайки покрай едно декоративно дърво, изработено цялото от нефрит и инкрустирано с диаманти, вече не бях толкова сигурна.
Тронната зала бе с височина от три етажа, а върху всеки прозорец блестеше двуглавият орел. По цялата й дължина беше опънат бледосин килим, стигащ чак до повдигнатия на няколко стъпала трон, около който се тълпяха придворните. Много от мъжете носеха военна униформа: черни панталони и бели мундири, отрупани с ордени и ленти. Жените блестяха в бални рокли от лазурна коприна с малки буфан ръкави и дълбоки деколтета.
От двете страни по дължината на килима стояха гришаните, строени според ордените, към които принадлежаха.
При влизането ни разговорите стихнаха и погледите на всички се устремиха към нас двамата с Тъмнейший. Поехме бавно към златния трон.
Когато наближихме, видях как царят изпъна гръб, целият скован от вълнение. Изглежда, наближаваше четирийсетте, беше слаб и с приведени рамене, големи воднисти очи и светли мустаци. Носеше пълна военна униформа, от едната му страна висеше тънка сабя, а пилешките му гърди бяха покрити с ордени. До него на издигнатия подиум стоеше мъж с дълга черна брада.
Носеше расо на свещеник, но на гърдите му беше избродиран със златна сърма двуглавият орел.
Тъмнейший леко стисна ръката ми, давайки знак, че трябва да спрем.
— Ваше Величество, царю мой — произнесе с ясен глас, — представям ви Алина Старков, Призоваваща слънцето. — В тълпата се надигна шепот. Не знаех дали да се поклоня като войник, или да направя реверанс като жена. Ана Куя се беше постарала всички сираци да научат как се поздравява князът и неговите гости благородници, но не вървеше да правя реверанс, облечена във военна униформа с панталон. Царят ме спаси от позорна грешка, като нетърпеливо даде знак да приближим.
— Ела, ела! Доведи я при мен!
Двамата с Тъмнейший застанахме в подножието на трона. Царят ме огледа критично. После сви вежди и незабележимо издаде напред долната си устна.
— Много е обикновена.
Цялата пламнах и прехапах език. И той самият не беше кой знае какво. На практика лицето му беше лишено от брадичка, а отблизо вече различавах спуканите кръвоносни съдове по носа му.
— Покажи ми! — заповяда царят.
Стомахът ми стана на камък. Погледнах към Тъмнейший. Дотук бяхме. Той ми кимна и разтвори широко ръце. Когато дланите му взеха да се пълнят с мрак, в залата се възцари напрегната тишина. Около него започнаха да се вият черни ленти, които постепенно се разтваряха във въздуха. Накрая Тъмнейший събра длани с едно екливо „пляс“. Сред присъстващите се надигнаха тревожни викове, когато всичко наоколо потъна в мрак.
Този път се чувствах подготвена за мрака, който ни погълна, но пак беше плашещо. Инстинктивно протегнах ръце, за да се хвана за нещо. Тъмнейший стисна ръката ми и голата му длан се плъзна в моята. Отново усетих да ме обзема непоколебима сигурност, а след това долових и неговия зов — ясен и покоряващ, изискващ ответ. Обзета едновременно от паника и облекчение, усетих как нещо в мен се надига. Този път не опитах да му се противя.
Оставих го да ме завладее.
Светлината нахлу в тронната зала и ни обгърна с топлина, разбивайки мрака като черно стъкло. Сред придворните избухнаха овации. Те хълцаха, ридаеха и се прегръщаха. Една жена припадна. Царят ръкопляскаше най-шумно — надигна се от трона и с екзалтирано изражение ме аплодира бясно.