— Как се представи пред царицата? — попита той.
— Представа нямам — отвърнах откровено. — Тя беше много мила с мен, но през цялото време ме гледаше така, сякаш кучето й ме е изплюло.
Женя се изкиска, а устните на Тъмнейший се извиха в нещо много близко до усмивка.
— Е, добре дошла в двора тогава.
— Не съм много сигурна дали ми харесва.
— На никой не му харесва — призна той, — но всички гледаме да се представим колкото се може по-добре.
— Царят изглеждаше доволен — казах.
— Царят е същинско дете.
Челюстта ми увисна от изненада и аз се огледах притеснено да видя дали някой не ни подслушва. Изглежда, за всички тук предателството беше естествено като дишането. Женя изобщо не даваше вид да е смутена от думите на Тъмнейший.
Той май усети притеснението ми, защото добави:
— Днес обаче благодарение на теб е едно много щастливо дете.
— Кой беше онзи брадат мъж с царя? — попитах, стараейки се час по-скоро да сменя темата.
— Аппарат?
— Свещеник ли е?
— Нещо такова. Някои казват, че е фанатик, други — че е измамник.
— Ами вие?
— Според мен от него има полза. — Тъмнейший се обърна към Женя. — Мисля, че достатъчно натоварихме Алина за днес — продължи. — Отведи я обратно в нейните покои, нека й вземат мерки за кафтан. Утре започва обучението й.
Женя леко се поклони, сложи ръка върху рамото ми и ме поведе. Почувствах как ме обземат едновременно странна възбуда и облекчение. Моята сила (моята сила — продължаваше да ми се вижда като нещо нереално) се беше проявила отново и ме бе отървала от опасността да стана за смях пред всички. Справих се с аудиенцията при царя, както и с представянето при царицата. На всичкото отгоре щяха да ми дадат и кафтан като на един Гриша.
— Женя — извика подире ни Тъмнейший, — кафтанът да е черен.
Женя ахна от изненада. Погледнах смаяното й лице, после се обърнах към Тъмнейший, който вече се канеше да ни остави.
— Почакайте! — извиках, преди да успея да се овладея. Тъмнейший се закова на място и обърна към мен очите си с цвят на скала. — Аз… ако е възможно, бих предпочела сини одежди, нали Призоваващите са в синьо.
— Алина! — възкликна ужасено Женя.
Но Тъмнейший вдигна ръка и я накара да замълчи.
— Защо? — попита той с каменно изражение.
— И без това се чувствам като бяла врана тук. Затова си помислих, че може да е по-леко, ако не се… набивам на очи.
— Толкова ли държиш да си като всички останали?
Вирнах глава. Той явно не одобряваше, но и аз нямах намерение да отстъпвам.
— Просто не искам да съм трън в очите на другите, преживяното досега ми стига.
Тъмнейший дълго не откъсна очи от мен. Не бях сигурна дали обмисля думите ми, или иска да ме сплаши, но въпреки това стиснах зъби и издържах на погледа му.
— Както желаеш — внезапно кимна той. — Твоят кафтан ще е син. — Без да пророни и дума повече, ни обърна гръб и се изгуби по коридора.
Женя ме гледаше смаяна.
— Какво? — рекох отбранително.
— Алина — започна бавно тя, — досега на никой от Гриша не е било разрешавано да носи цветовете на Тъмнейший.
— Как мислиш, дали съм го ядосала?
— Не е там работата! Това щеше да е белег за твоето положение и знак на благоволение от страна на Тъмнейший. Така щеше да си много над всички останали.
— Е, аз пък не искам да съм много над всички.
Женя гневно махна с ръка, хвана ме за лакътя и ме поведе към парадния вход на двореца. Двама лакеи в ливреи отвориха огромната двукрила врата пред нас. Останах неприятно изненадана, че и те носят бяло и златно като кафтана на Женя — цветовете на прислугата. Ясно защо тя ме мислеше за луда, че отказвах благоволението на Тъмнейший. Може би имаше право.
Мислех за това по целия дълъг път през парка към Малкия дворец. Вече се спускаше здрач и прислужниците палеха фенерите, очертаващи централната алея. Когато поехме нагоре по стълбите към моята стая, стомахът ми вече беше свит на топка.
Седнах край прозореца и се загледах към парка. Докато аз се реех в мислите си, Женя позвъни на прислужницата и я проводи да намери шивачка и да донесе поднос с вечеря. Преди да отпрати момичето обаче, тя се обърна към мен: