— А може би предпочиташ да изчакаш, за да вечеряш по-късно с останалите от Гриша? — попита.
Тръснах глава. Бях твърде изтощена и преизпълнена с вълнения, за да понеса присъствието на още една тълпа.
— Но ти ще останеш, нали? — попитах.
Тя се поколеба.
— Разбира се, не си длъжна — побързах да добавя. — Сигурно искаш да вечеряш с всички останали.
— Никак даже. Вечеря за двама значи — каза властно тя и прислужницата се втурна да изпълнява нареждането й. Женя затвори вратата след нея, после се отправи към малката тоалетка, за да подреди вещите върху нея: гребен, четка, перодръжка и мастилница. Не ги бях забелязала досега, явно някой ги бе донесъл тук специално за мен.
Все още с гръб към мен, Женя проговори:
— Алина, тъй като утре започва обучението ти, трябва да си наясно с едно… Корпоралки не се хранят заедно с Призоваващи. Етералки не сядат на една маса с Фабрикатори, а…
Внезапно й се ядосах.
— Виж какво, ако не искаш да останеш с мен за вечеря, обещавам да не роня сълзи в супата от мъка.
— Не! — възкликна тя. — Изобщо не става дума за това! Просто се опитвам да ти обясня какъв е редът тук.
— Забрави.
Женя изпъшка отчаяно.
— Нищо не разбираш. За мен е голяма чест да съм поканена на вечеря с теб, но останалите гришани може да не го одобрят.
— Защо?
Женя въздъхна и се отпусна на един от дърворезбованите столове.
— Защото аз съм галеница на царицата. Защото те не ценят онова, което върша. И по още куп други причини.
Зачудих се какви ли са другите причини и дали имат нещо общо с царя.
Спомних си за лакеите в ливреи, които стояха при всяка врата на Великия царски дворец, всичките облечени в бяло и златно. Какво ли й беше на Женя да живее отделена от себеподобните си, но и без да е придворна?
— Странно — казах след малко. — Винаги съм си мислела, че се живее много по-леко, ако си красив.
— О, наистина е така — отвърна Женя и се разсмя.
Не можах да се удържа и също се разсмях. Прекъсна ни почукване на вратата и шивачката скоро ни намери ново занимание с всичките си мерки и проби. Когато жената най-накрая приключи и взе да събира муселина и карфиците, Женя шепнешком се обърна към мен:
— Още не е прекалено късно. Все пак можеш…
— Синьо — прекъснах я твърдо, въпреки че стомахът ми пак се сви. Шивачката напусна и ние съсредоточихме цялото си внимание върху вечерята. Храната не беше чак толкова необичайна, колкото очаквах — беше същата, каквато поднасяха на празник в Керамзин: пюре от грах, печена яребица в мед и пресни смокини. За първи път в живота си се чувствах толкова гладна, че накрая едва не облизах чинията.
Женя не спираше да бъбри по време на вечерята — най-вече за сплетните в двора и за останалите гришани. Не познавах нито един от хората, за които ставаше дума, но се чувствах благодарна, че от мен не се искаше да поддържам разговора, затова само кимах и се усмихвах, когато беше нужно.
Щом слугите отнесоха и последното блюдо, не успях да потисна прозявката си и Женя незабавно скочи.
— Ще дойда да те взема утре за закуска. Трябва ти известно време, докато се научиш сама да се оправяш из двореца. Той е малко като лабиринт. — При тези думи съвършените й устни се разтегнаха в дяволита усмивка. — Гледай да се наспиш добре. Утре ще се запознаеш с Багра.
— Багра ли?
Женя се ухили лукаво.
— О, да. Тя е самият разкош.
Преди да успея да попитам какво точно означава това, Женя ми махна леко и се измъкна през вратата. Прехапах устни. Какво ли ме чакаше на следващия ден?
Щом вратата се затвори след Женя, усетих как умората ме поваля. Тръпката от чувството, че силата ми е съвсем реална; вълнението при срещата с царя и царицата; невижданото великолепие на Великия дворец и Малкия дворец досега ме бяха държали нащрек, но сега умората се завръщаше, придружена от непоносимото удвоено чувство за самота.
Съблякох се, скатах чинно униформата си върху столче зад обсипания със звезди параван и изправих лъскавите си чисто нови ботуши до него. Потърках острата вълна на мундира между пръстите си с надеждата да усетя нещо познато, но тъканта беше чужда — прекалено твърда, прекалено нова.
Изведнъж старият мръсен шинел взе да ми липсва. Нахлузих нощницата от мек бял памук и си изплакнах лицето. Докато се бършех, мярнах отражението си в огледалото над умивалника. Може и да беше заради светлината от лампите, но ми се стори, че сега изглеждам дори по-добре, отколкото след разкрасяването на Женя. След известно време осъзнах, че съм се захласнала в отразения си образ и неволно се усмихнах.