— Намираме се от другата страна на залите по анатомия на Корпоралките.
— Не им ли трябва светлина за… тяхната работа?
— Светлината влиза през таванските прозорци — отвърна тя. — Те са като купола в библиотеката. Корпоралките така предпочитат. По този начин тайните им са в безопасност.
— И какво правят вътре? — продължих да разпитвам, но не бях сигурна дали наистина искам да чуя отговора.
— Това само Корпоралките знаят. Носят се обаче слухове, че заедно с Фабрикаторите правят нови… експерименти.
Потръпнах и почувствах облекчение, когато завихме зад следващия ъгъл, където прозорците продължаваха. Зад тях се виждаха стаи като моята и аз си дадох сметка, че гледам в спалните на първия етаж. Изпитах благодарност, че моята е на третия етаж. Е, вярно, можеха да ми спестят всички тия стълби. Но бях доволна, че след като за първи път имах самостоятелна стая, останалите нямаше да маршируват покрай прозорците ми.
Женя посочи към езерцето, което бях видяла от стаята си. — Там отиваме — каза и кимна към малките бели постройки, накацали по брега. — Павилионите на Призоваващите.
— Чак там?!
— Там е най-безопасно да се упражняват. Точно сега ни липсва само някой въодушевен чирак от Огнетворците да подпали двореца.
— Ясно — казах, — не се бях замислила за това.
— Това нищо не е. Фабрикаторите имат друго място далеч извън града, където работят върху взривния прах. Мога да уредя и там да отидем — добави с лукава усмивка.
— Ще си го спестя.
Спуснахме се по стълби, които водеха към покрита със ситен чакъл алея, и поехме към езерото. Когато наближихме, на отсрещния бряг се показа друга постройка. За голяма моя изненада, забелязах група дечурлига с викове да тича около нея. Деца в червено, синьо и пурпур. Иззвъня звънец, те зарязаха игрите и се втурнаха вътре.
— Училище ли е това? — попитах.
Женя кимна.
— Щом открият дарбата на Гриша у някое дете, го водят на това място, за да се обучава. Тук почти всеки от нас е усвоил Малката наука.
Отново се сетих за трите фигури, надвесени над мен в гостната на Керамзин. Защо тогава екзаминаторите от Гриша не бяха открили моята дарба? Трудно ми беше да си представя как щеше да протече животът ми, ако го бяха направили. Тогава за мен щяха да се грижат прислужници, вместо аз да шетам редом със слугите в имението. Така нямаше никога да стана картограф, нито да се науча да чертая карти. Как ли това щеше да обърне съдбата на Равка? Ако още от малка знаех да използвам силата си, тогава сигурно досега „Долината на смъртната сянка“ щеше да е вече минало. А на двамата с Мал нямаше да се налага да се сражаваме с волкрите. Всъщност ние сигурно отдавна щяхме да сме забравили един за друг.
Зареях поглед над водата към училището.
— Какво става с тях, когато завършат?
— Стават част от Втора армия. Много от тях отиват в знатните къщи, за да служат на благородническите фамилии, други ги пращат заедно с Първа армия на северния и южния фронт или пък в Долината. Най-добрите остават в Малкия дворец, за да довършат обучението си и да се присъединят към свитата на Тъмнейший.
— Ами техните семейства? — попитах.
— Получават щедро обезщетение. Семействата на гришаните никога не изпадат в нужда.
— Не това исках да питам. Никога ли не се връщате у дома, не навестявате ли близките си?
Женя вдигна рамене.
— Не съм виждала родителите си от петгодишна. Сега това е моят дом.
Но като гледах Женя в нейната бяло-златна одежда, не бях съвсем сигурна дали е наистина така. По-голямата част от живота ми бе минала в Керамзин, но никога не съм смятала това място за свой дом. След година престой в царската армия тя не ми стана по-мила. Чувствах се на мястото си единствено с Мал, но и това не продължи дълго. Въпреки цялата й красота май двете с Женя не бяхме чак толкова различни.
Стигнахме брега на езерото и отминахме не един и два от каменните павилиони, но Женя не спря, докато не излязохме на пътека, водеща навътре в гората.
— Пристигнахме — обяви тя.
Проследих с поглед пътеката. Едва успях да различа контурите на малка каменна хижа, притаена в сенките и скрита от стволовете на дърветата.
— Тук ли?
— Не мога да дойда с теб. Не че много ми се иска.
Погледнах отново към пътеката и по гърба ми плъзнаха студени тръпки.
Женя ме изгледа състрадателно.
— Багра не е чак толкова страшна, щом веднъж свикнеш с нея. Но не трябва да закъсняваш.
— Така е — казах припряно и хукнах по пътеката.
— Късмет! — провикна се Женя подир мен.
Каменната хижа беше кръгла и — както с тревога забелязах — без нито един прозорец. Изкачих няколкото стъпала до входа и почуках. Никой не отговори.
Почуках пак и зачаках. Не знаех какво да правя. Погледнах през рамо към пътеката, но Женя отдавна беше изчезнала. Почуках още веднъж, после събрах целия си кураж и отворих вратата.
Жегата ме порази като взривна вълна и аз начаса взех да се потя в новите си дрехи. Щом очите ми свикнаха с полумрака, различих очертанията на тясно легло, леген и огнище с котле отгоре. Насред стаята имаше два стола и голяма зидана печка, в която бумтеше огън.
— Закъсня — разнесе се дрезгав глас.
Озърнах се, но не видях никого в стаята. После една от сенките се раздвижи. За малко да изскоча от кожата си.
— Затвори вратата, момиче. Жегата излиза навън.
Сторих го.
— Хубаво. Дай сега да те огледам.
Искаше ми се да хукна, накъдето ми видят очите, но се въздържах, за да не изглеждам като истинска глупачка. Насилих се да приближа до огъня.
Сянката се показа иззад печката и ме зяпна в заревото на пламъците. Отначало си помислих, че пред мен стои някаква древна жена без възраст, но когато я огледах по-отблизо, не можах да кажа защо точно това ми е хрумнало. Кожата на Багра беше гладка и плътно покриваше острото й ъгловато лице. Стоеше с изправен гръб, а тялото й бе жилаво като на акробат от Сули; в гарвановочерната й коса нямаше и следа от сиво. Въпреки това на светлината на огъня лицето й приличаше на череп с изпъкнали кости и дълбоко хлътнали страни. Носеше стар кафтан с неопределен цвят, в скелетоподобната си ръка стискаше тояга със заоблен край, която сякаш беше изсечена от сребристо вкаменено дърво.
— Е — продължи тя с нисък гърлен глас, — значи ти си Призоваващата слънцето. Дошла си да спасиш всички нас. А къде са останалите?
Взех да тъпча смутено на място.
— Какво, момиче, да не си няма?
— Не — едва успях да изрека.
— Е, предполагам, че и на това трябва да съм благодарна. Защо не са те изпитали като дете?
— Изпитаха ме.
— Пфу — откликна тя. После изражението й се промени. Впери в мен толкова бездънни черни очи, че студени тръпки ме полазиха въпреки жегата в стаята. — Дано си по-силна, отколкото изглеждаш, момиче — продължи мрачно.
От ръкава на дрехата й се протегна треперлива ръка като на скелет и плътно стисна китката ми.
— А сега — рече — да видим какво можеш.