— Тя е добре! — изфуча Багра. — Добре била! Не може един коридор да освети, ама иначе била добре!
Разтреперих се и ми се прииска да потъна в земята. За моя изненада обаче, Тъмнейший я прекъсна:
— Остави я на мира.
Багра присви очи.
— За теб така е по-добре, нали?
Тъмнейший въздъхна и изнурено прокара ръце през тъмната си коса. Когато пак ме погледна, на устните му играеше печална усмивка, а косата му стърчеше на всички страни.
— Багра си има личен подход как да постигне нещо — отрони той.
— Я не ми говори така снизходително, момче! — Гласът й изплющя като камшик.
Изненадващо Тъмнейший се изопна, после се намръщи, сякаш бе осъзнал какво е направил.
— Не смей да ме хокаш, стара жено — отвърна той с нисък заплашителен глас.
Почувствах как гневът им нажежава въздуха. Къде бях попаднала? Тъкмо си мислех да се изнижа и да ги оставя да се карат, когато гласът на Багра отново изплющя:
— Момчето мисли да ти намери муска — сопна се. — Ти какво ще кажеш за това, момиче?
Толкова се стъписах, че някой нарича Тъмнейший момче, та ми трябваше време да вникна в смисъла на думите й. Щом обаче го осъзнах, почувствах надежда и облекчение. Муска! Защо не се бях сетила по-рано за това! Защо те не се бяха сетили по-рано?! Багра и Тъмнейший можеха да ми помогнат да призова силата си, защото и двамата бяха живи муски. Тогава защо и аз да нямам своя муска като мечите нокти на Иван или тюленовия зъб, който видях да виси на врата на Мари?
— Мисля, че е чудесно! — провикнах се по-гръмко, отколкото очаквах.
Багра изсумтя презрително.
Тъмнейший я изгледа остро, но после се обърна към мен.
— Чувала ли си някога за стадото на Морозов, Алина?
— Разбира се, че е чувала. Знае също така за еднорозите и за драконите в Шу Хан — подигравателно се намеси Багра.
Гняв разкриви чертите на Тъмнейший, но той успя да се овладее.
— Може ли да разменя две думи насаме с теб, Алина? — попита любезно.
— Раз… разбира се — заекнах.
Багра отново изсумтя, но Тъмнейший не й обърна внимание, хвана ме за лакътя и ме поведе навън, тръшвайки силно вратата зад нас. Щом се отдалечихме малко по пътеката, той тежко въздъхна и пак прокара пръсти през косата си.
— Ама че женище! — промърмори.
Едва се сдържах да не прихна.
— Какво? — сепнато попита той.
— Просто никога не съм ви виждала толкова… чорлав.
— Обикновено Багра докарва хората до това състояние.
— И вас ли е обучавала?
По лицето му премина сянка.
— Да — отвърна. — Е, какво знаеш за стадото на Морозов?
Прехапах устни.
— Хмм, ами, нали знаете…
Той въздъхна.
— Детски приказки, така ли?
Свих смутено рамене.
— Добре, всичко е наред — каза той. — Какво си спомняш от тези приказки?
Върнах се мислено назад, припомняйки си гласа на Ана Куя късно вечер в спалното помещение.
— Имало стадо бели кошути, вълшебни създания, които се явявали само по здрач.
— Те са толкова вълшебни, колкото сме и ние двамата. Но са древни и много могъщи.
— Има ли ги наистина? — попитах недоверчиво. Въздържах се да отбележа, че лично аз не се чувствам никак вълшебна или могъща, особено напоследък.
— Така мисля.
— Но Багра не е съгласна.
— Тя по правило намира идеите ми за глупави. Какво друго си спомняш?
— Ами — започнах със смях, — в историите на Ана Куя те могат да говорят и ако някой ловец ги залови, а после пощади живота им, изпълняват едно негово желание.
Сега и той се разсмя. За първи път чувах този смях — прекрасен и печален звук, който ромолеше във въздуха.
— Тази част определено не е вярна.
— Ами останалото?
— Царете и всеки следващ Тъмнейший издирват стадото на Морозов от векове. Моите ловци се кълнат, че са виждали следите му, макар никога да не са зървали тези създания.
— Вярвате ли им?
Очите му с цвят на слюда бяха студени и сериозни.
— Моите хора не ме лъжат.
Усетих как по гърба ми полазват студени тръпки. Като знаех на какво е способен Тъмнейший, аз също не бих дръзнала да го лъжа.
— Добре тогава — проговорих неспокойно.
— Ако заловим елена водач на стадото на Морозов, рогата му могат да станат муска. — Той протегна ръка и ме потупа по ключицата. Дори това бегло докосване отново надигна в мен чувството за сигурност.