В мига, в който го изрекох, истината на тези думи така ме порази, че останах без дъх. Вкопчих се в дръжката на вратата, защото изведнъж ми се зави свят.
И тогава ме връхлетя споменът за екзаминаторите от Гриша.
Намирам се в гостната на Керамзин. В камината гори огън. Едър мъж в синьо ме държи здраво и дърпа, за да ни раздели с Мал. Усещам как пръстите на Мал се изплъзват от хватката ми, ръката му се откъсва от моята.
Облечен в пурпур млад мъж вдига Мал, понася го към библиотеката и затръшва вратата зад гърба си. Ритам и се дърпам. Чувам как Мал крещи името ми.
Другият мъж ме държи здраво. Жената в червено плъзга ръка по китката ми. Усещам как ме обзема чувство за сигурност. Преставам да се съпротивлявам. Пронизва ме нечий зов. Нещо вътре в мен се надига, за да му отвърне.
Не мога да дишам. Имам чувството, че съм на дъното на езеро и се оттласквам нагоре, за да изскоча на повърхността, дробовете ми горят за глътка въздух.
Жената в червено внимателно ме наблюдава с присвити очи. Долавям гласа на Мал през затворената врата на библиотеката:
„Алина, Алина“.
И тогава разбирам. Знам, че сме различни един от друг. Ужасно, непоправимо различни.
„Алина, Алина!“
Правя своя избор. Потискам онова нещо в мен и го връщам обратно.
— Мал! — крещя и продължавам да се съпротивлявам.
Жената в червено се опитва да задържи китката ми, но аз се гърча и извивам, докато накрая ме пуска.
Подпрях се разтреперана на вратата в хижата на Багра. Жената в червено е била муска. Ето защо зовът на Тъмнейший ми се бе сторил познат. Но тогава някак съм успяла да й устоя.
Най-накрая всичко ми се проясни.
Преди появата на Мал, Керамзин беше за мен място, изпълнено с ужас, с несвършващи нощи и проливани в мрака сълзи, с пренебрежението на по-големите деца, с пусти и студени стаи. Но после пристигна Мал и всичко се промени. Плашещите тъмни ъгли станаха наши скривалища. Самотните гори се превърнаха в място за изследователските ни походи. Керамзин вече беше нашият дворец, нашето царство. Аз повече не се страхувах.
Екзаминаторите на Гриша щяха да ме откъснат от Керамзин. Щяха да ме заведат далеч от Мал, а той беше единственото хубаво нещо в живота ми. Ето защо бях направила своя избор. Потиснала бях силата си и я бях държала скрита всеки ден от там нататък с цената на цялата си воля и жизнена енергия. Никога не й бях позволила да се прояви. Вече бях свикнала всяка частица от мен да пази тази тайна.
Спомням си как двамата с Мал стояхме край прозореца и наблюдавахме тройката на гришаните да си заминава; колко изтощена се чувствах в този момент. На следващата сутрин се събудих и открих, че под очите ми има тъмни кръгове. Оттогава беше все така.
„Ами сега?“ — запитах се, притиснала чело о студеното дърво на вратата; цялата треперех.
Сега Мал ме беше изоставил.
Единственият човек на този свят, който познаваше истинското ми лице, се беше поскъпил да драсне няколко реда. А аз продължавах да държа на него. Въпреки целия лукс на Малкия дворец, въпреки новооткритата си сила, въпреки мълчанието на Мал аз продължавах да държа на него. Багра имаше право. Залъгвах се, че полагам огромни усилия в обучението си, но някъде дълбоко в себе си продължавах да копнея да се върна при Мал.
Една част от мен все още таеше надежда, че това е някаква грешка, а Тъмнейший скоро ще осъзнае заблудата си и ще ме прати обратно в моя полк; че Мал най-накрая ще разбере колко му липсвам и с него двамата ще остареем заедно на нашата ливадка.
Мал бе успял да продължи напред, но аз все още стоях изплашена пред тези три загадъчни фигури, стиснала здраво ръката му. Май бе дошло време да я пусна. В „Долината на смъртната сянка“ Мал бе спасил живота ми, а аз — неговия. Може би това беше знак, че всичко между нас е свършено.
Тази мисъл ме изпълни с тъга — тъга по споделените ни мечти; по любовта, която изпитвах; по онова преливащо от надежда момиче, каквото никога вече нямаше да бъда. Тази тъга нахлу в мен и разсече възела, за чието съществуване дори не подозирах. Затворих очи и усетих как сълзите се стичат по бузите ми. Посегнах към онова нещо в мен, което толкова дълго бях крила.
„Съжалявам“ — прошепнах.
„Съжалявам, че толкова време те държах в непрогледен мрак.“
„Съжалявам, но вече съм готова.“
Призовах я и светлината откликна. Почувствах как отвсякъде нахлува в мен, пробягвайки по повърхността на езерото, плъзгайки се по позлатените кубета на Малкия дворец, прониквайки под вратата и през стените на хижата на Багра. Усещах я навсякъде. Разтворих ръце и светлината разцъфна през мен, изпълни стаята, огря каменните стени, старата зидана печка, покрита с кахлени плочки, всяко ъгълче от необикновеното лице на Багра. Погълна ме, изпълвайки въздуха с трептяща жега, по-мощна и чиста от всякога, защото сега бе единствено моя. Искаше ми се да се смея, да пея, да крещя. Най-после имаше нещо, което бе само и единствено мое.