— Наистина?
Тя сви рамене.
— Поне аз така мисля.
Потупах ръката й утешително.
— Той все някога ще се осъзнае. Просто е много срамежлив.
— Някой път просто ще легна на масата в работилницата и ще чакам да ми запои нещо.
— Според мен точно така започват всички големи любовни истории.
Тя се разсмя и аз усетих внезапен пристъп на вина. Женя говореше за Давид с такава лекота, а аз още не бях споделила с нея за Мал.
„Просто защото няма нищо за споделяне“ — напомних си сурово и добавих още захар в чая.
Един притихнал следобед, когато останалите от Гриша търсеха приключения в околностите на Ос Олта, Женя ме придума да се промъкнем във Великия дворец и двете прекарахме часове наред в дрешника на царицата, ровейки се из роклите и обувките й. Женя настоя да премеря една бална рокля от светлорозова коприна, обшита цялата с бисер. Когато най-после ме натъкми в нея и ме изправи пред огромното позлатено огледало, не повярвах на очите си.
От малка се бях научила да избягвам огледалата. Те никога не ме показваха такава, каквато бих искала да се видя. Но момичето до Женя, отразено насреща, беше някаква непозната. Тя имаше розови страни, лъскава коса и… форми. Можех да я гледам с часове. Внезапно ми се прииска добрият стар Михайло да може да ме зърне отнякъде. „На ти сега една точилка“ — рекох си самодоволно.
Женя срещна погледа ми в огледалото и се ухили.
— Затова ли ме домъкна тук? — попитах подозрително.
— Какво искаш да кажеш?
— Много добре разбираш какво искам да кажа.
— Просто реших, че може би ще искаш хубаво да се огледаш, това е всичко.
Преглътнах смущаващата буца, заседнала в гърлото ми, и поривисто прегърнах Женя.
— Благодаря — прошепнах. После леко я побутнах. — А сега се махни от пътя ми. Няма как да се почувствам красива, когато стоиш до мен.
Целия следобед пробвахме рокля след рокля и се пулихме пред образите си в огледалото — изобщо не съм очаквала, че едното или другото може да ми е забавно. Съвсем загубихме представа за времето и накрая се наложи Женя да ми помага да се измъкна набързо от една бална рокля в зеленикавосиньо и припряно да надяна кафтана, за да не закъснея за вечерния урок при Багра край езерото. Тичах през целия път дотам, но накрая пак закъснях и я заварих бясна.
Вечерните упражнения с Багра бяха най-трудни, но този път тя се държа преднамерено сурово с мен.
— Владей се! — сопна ми се тя, когато върху повърхността на езерото проблесна слаба слънчева светлина, призована от мен. — Къде ти е умът?!
„Във вечерята“ — помислих си, но нищо не казах. Двете с Женя така се заплеснахме в гардероба на царицата, че съвсем забравихме да сложим и хапка в уста и сега коремът ми куркаше.
Насилих се да се концентрирам и светлината засия по-ярко, огрявайки замръзналото езеро.
— Така вече е по-добре — отсече Багра. — Сега остави светлината да свърши твоята работа. Сродното сродно привлича.
Опитах да се отпусна и да позволя на светлината сама да се призове. За моя изненада, тя придойде през леда и огря малкото островче насред езерото.
— Още! — настоя Багра. — Какво те възпира?
Потърсих още по-дълбоко в себе си и сияйният кръг прехвърли островчето, окъпа цялото езеро в блещукаща слънчева светлина и стигна чак училището на отсрещния бряг. Макар земята да беше покрита със сняг, въздухът наоколо трептеше от лятна жега. Цялото ми тяло пулсираше от придошлата сила. Усещането беше въодушевяващо, но въпреки това се чувствах отпаднала, на предела на силите си.
— Още! — извика Багра.
— Не мога! — възпротивих се.
— Още! — повтори тя, но настойчивостта в гласа й ме разконцентрира.
Светлината се разсея и се изплъзна от контрола ми. Опитах се да я задържа, но тя ме остави и постепенно потопи първо училището, после островчето и накрая целия бряг на езерото в мрак.
— Не е достатъчно.
Гласът му ме накара да подскоча. От сенките се появи Тъмнейший и тръгна по осветената от фенерите пътека към нас.
— А би могло да бъде — обади се Багра. — Ти сам видя колко е силна. Този път дори не й помагах. Дай й муска и ще видиш на какво е способна.
Тъмнейший поклати глава.
— Тя ще има елена.