— Ти си глупак — озъби се Багра.
— Наричали са ме и с по-лоши имена. Най-често ти го правеше.
— Това е същинска лудост. Трябва пак да си помислиш.
Изражението на Тъмнейший стана студено.
— Трябва? Ти вече не ми заповядваш, жено. И сам знам какво трябва и какво не.
— Може пък да ви изненадам — изписуках. Тъмнейший и Багра се обърнаха и ме изгледаха така, сякаш бяха забравили за присъствието ми. — Багра има право. И сама знам, че мога да се справя по-добре. Трябва да се трудя по-усилено.
— Ти вече беше в „Долината на смъртната сянка“, Алина. Сама знаеш срещу какво се изправяш.
Внезапно почувствах как инатът ми надделява.
— Знам, че с всеки изминал ден ставам все по-силна. Ако ми дадете шанс…
Тъмнейший отново поклати глава.
— Не мога да поема този риск. Не и когато бъдещето на Равка е заложено на карта.
— Разбирам — отвърнах сковано.
— Наистина ли?
— Да — казах. — Без стадото на Морозов съм почти безполезна.
— Виж ти, тя не била толкова глупава, колкото изглежда — изкикоти се Багра.
— Остави ни — заповяда с неочаквана жестокост Тъмнейший.
— Всички ще пострадаме заради гордостта ти, момче. — Няма да повтарям.
Багра го изгледа с отвращение, после се завъртя на пети и закрачи по пътеката към хижата си.
Когато вратата на къщурката се затръшна зад нея, Тъмнейший ме разгледа в светлината на фенерите.
— Добре изглеждаш — каза.
— Благодаря — смотолевих и отклоних поглед. Май се налагаше Женя да ме научи как да отвръщам на комплименти.
— Ще те съпроводя, ако се връщаш в Малкия дворец — продължи той.
Известно време вървяхме мълчаливо до езерото, минавайки покрай опустелите каменни павилиони. Оттатък ледената му повърхност виждах светлинките на училището.
Накрая не се сдържах и попитах:
— Има ли някакви вести за елена?
Той стисна устни.
— Не — отвърна. — Според хората ми стадото може да е минало във Фйерда.
— О! — отроних, опитвайки да прикрия разочарованието си.
Той внезапно се закова на място.
— Не мисля, че си безполезна, Алина.
— Знам — казах, забила поглед във върховете на ботушите си. — Безполезна — не, но не и особено полезна.
— Нито един Гриша не е достатъчно силен, че да се изправи лице в лице с Долината. Дори аз.
— Разбирам.
— Но това не ти се нрави.
— А трябва ли? Ако не съм ви от помощ в унищожаването на Долината, за какво съм тогава? За среднощни пикници? Или пък да ви топля краката през зимата?
Устните му се извиха в полуусмивка.
— Среднощни пикници, а?
Не събрах сили да отвърна на усмивката му.
— Боткин ми каза, че стоманата на Гриша трябва да се заслужи. Не ме мислете за неблагодарница. Благодарна съм за всичко това, честно. Но въпреки това имам чувството, че ми е дадено даром.
Той въздъхна.
— Съжалявам, Алина. Исках от теб да ми се довериш, а не оправдах доверието ти.
Изглеждаше толкова изтощен, че веднага се разкаях.
— Не е така…
— Това е самата истина. — Той отново пое дълбоко въздух и прокара ръка по тила си. — Може би Багра все пак е права, колкото и да ми е трудно да го призная.
Наклоних глава на една страна.
— Досега не сте позволявали нищо да ви разколебае. Защо тя успя да го направи?
— Не знам.
— А според мен сте си лика-прилика.
Той трепна изненадан.
— Защо?
— Защото тя единствена не се страхува от вас и не се опитва да ви впечатли на всяка цена.
— А ти опитваш ли се да ме впечатлиш?
— Естествено — разсмях се.
— Винаги ли казваш това, което мислиш?
— Обикновено не го правя.
Тогава и той се разсмя и аз си спомних колко много харесвам този звук.
— В такъв случай мога да се смятам за късметлия — каза.
— В какво е силата на Багра все пак? — попитах. За първи път ми хрумваше да се поинтересувам. И тя като Тъмнейший беше муска, но имаше и своя собствена дарба.
— Не съм съвсем сигурен — отвърна той. — Май беше Вълнотворец. Но никой не е живял толкова дълго, че да го помни. — После сведе поглед към мен. От мразовития въздух страните му бяха порозовели, а светлината на фенерите се отразяваше в сивите му очи.