Багра обаче не стана по-снизходителна и не ми прощаваше нищо. Загубех ли концентрация дори за миг, тя ме перваше с тояжката си и питаше: „Пак ли се размечта как ще танцуваш с твоя принц на мрака?“.
Опитвах се да не й обръщам внимание, но в повечето случаи имаше право. Колкото и да се стараех, мислите ми непрекъснато се връщаха към Тъмнейший. Той отново пътуваше някъде, според Женя се беше отправил на север. Останалите Гриша сееха догадки, че щял да се върне за бала, но никой не можеше да го твърди със сигурност. Едва се удържах да не споделя с Женя за целувката — успях да се овладея чак когато признанието бе на върха на езика ми.
„Не изглупявай — повтарях си. — Това не означава нищо. Той сигурно е целувал не една от Гриша. Пък и от къде на къде Тъмнейший ще обърне внимание точно на теб, когато има такива като Женя и Зоя?“ Но дори така да беше, не исках и да зная. Докато си държах устата затворена, целувката оставаше само наша обща тайна с Тъмнейший. Исках и занапред да е така.
Въпреки това в някои дни ми беше особено трудно да не се изпъча насред куполната зала и да изкрещя: „Тъмнейший ме целуна!“.
Ако Багра беше разочарована от мен, това изобщо не можеше да се сравнява със собственото ми разочарование от мен самата. Колкото и да се насилвах, възможностите ми си оставаха ограничени. В края на всеки урок чувах гласа на Тъмнейший: „Не е достатъчно“. Давах си сметка, че има право. Целта му бе да унищожи Долината от корен, да премахне черния разлив на Безморие, а аз нямах необходимата сила, за да се справя с това. Вече бях прочела достатъчно, за да го разбера. Всеки Гриша имаше някакъв предел на силата си — дори Тъмнейший. И все пак той каза, че аз ще променя света.
Трудно ми бе да приема, че не съм достойна за тази мисия. Тъмнейший се изгуби някъде, но за сметка на това Аппарат сякаш постоянно се навърташе наблизо. Мяркаше се непрекъснато из коридорите и около пътеката към езерото. Предполагах, че дебне удобен случай пак да ме свари сама, но на мен не ми се слушаха неговите проповеди за вярата и страданието. Затова внимавах никога да не оставаме насаме.
В деня на големия зимен бал бях освободена от занимания, но въпреки това исках да се срещна с Боткин. Чувствах се прекалено развълнувана от предстоящото си представяне и възможността отново да видя Тъмнейший, за да стоя в стаята си. Компанията на останалите Гриша също не ми помагаше особено. Мари и Надя непрекъснато бъбреха за новите си копринени кафтани и за това какви накити щели да сложат, а Давид и другите Фабрикатори ме засипваха с подробности около представлението. Затова гледах да стоя далече от куполната зала и се отправих към конюшните.
С Боткин отработихме стъпка по стъпка моето изпълнение, после той ме накара да се поупражнявам със стъклените дискове. Без тяхната помощ все още се чувствах уязвима пред него. Но с ръкавиците се справях почти прилично. Или поне така си въобразявах. След урока обаче Боткин призна, че не е удрял с пълна сила.
— Не трябва да се удря в лице момиче, дет отива на бал — сви рамене той. — Утре Боткин бъде честен в бой.
Само простенах при такова обещание.
Вечерях набързо в куполната зала и преди някой да успее да ме притисне в ъгъла, забързах към стаята, мечтаейки за красивата вана, вградена в пода. В купалото беше забавно, но по време на войнишкия си живот се бях наситила на общи бани, а личната вана все още беше новост за мен.
След като дълго и с наслада се киснах в пяната, седнах край прозореца да си подсуша косата и да погледам как нощта се спуска над езерото. Скоро фенерите покрай дългата алея към двореца щяха да бъдат запалени и щяха да запристигат благородници в пищни карети, коя от коя по-натруфени. Усетих тръпка на вълнение. Само преди няколко месеца бих умряла от ужас в нощ като тази: предстоеше ми представление, при това щях да бъда нагиздена от глава до пети заедно със стотици други красиви и разкошно облечени хора. Сега също се чувствах притеснена, но въпреки това си мислех, че може и да е… забавно.
Погледнах малкия часовник върху полицата над камината и свих вежди. Досега прислужницата трябваше да е донесла новия ми копринен кафтан. Ако не дойдеше всеки момент, щеше да се наложи да се явя в стария си вълнен кафтан или да заема някоя дреха от Мари.
Щом си го помислих, на вратата се почука. Оказа се обаче Женя. Кремава коприна, извезана със златна сърма, обгръщаше стройната й фигура, а червената коса беше вдигната във висока прическа, за да изпъкват по-добре грациозната извивка на шията й и едрите диаманти, които се полюшваха на ушите й.