— Е? — подканящо рече тя, обръщайки се ту на едната, ту на другата страна.
— Направо ми се повдига от теб — отвърнах с усмивка.
— Изглеждам забележително — заключи тя, възхищавайки се на отражението си в огледалото.
— Щеше да изглеждаш още по-добре, ако беше и малко по-скромна.
— Съмнявам се. Ти защо още не си облечена? — попита тя, когато най-после успя за малко да се откъсне от отражението си и забеляза, че съм по долна риза.
— Новият ми кафтан още се бави.
— А, да, Фабрикаторите едва насмогват с поръчката на царицата. Но няма страшно, ще си получиш дрехата. А сега седни пред огледалото да ти оправя косата.
Едва не изпищях от вълнение, но успях някак да се овладея. Надявах се Женя да предложи да ми направи прическа, но не исках сама да я моля за това.
— Мислех, че ще обслужваш царицата — подхвърлих, щом пъргавите ръце на Женя се заеха за работа.
Тя само изви кехлибарените си очи към тавана.
— Стига й това, което направих за нея досега. Само дето Нейно Височество в последния момент реши, че не е в настроение за бал. Боляла я главата. Ха! А пита ли ме някой, че цял час премахвах бръчките покрай очите й.
— Значи няма да е на бала, така ли?
— Естествено, че ще дойде. Но иска първо придворните дами малко да се посуетят около нея, за да се почувства още по-важна и значима. Та това е най-голямото събитие на сезона, не би го пропуснала за нищо на света!
Най-голямото събитие на сезона. Издишах на пресекулки.
— Притеснена ли си? — попита Женя.
— Малко. И аз не знам защо.
— Дали не е защото няколкостотин благородници с нетърпение очакват да те зърнат за първи път?
— Много ти благодаря, сега само за това ми липсваше да се притеснявам.
— Пак заповядай — отговори тя и силно ми опъна косата. — Досега би трябвало да си свикнала всички да те зяпат.
— Да, ама не съм.
— Добре тогава, само дай знак, ако стане съвсем напечено, и аз ще се кача на масата, ще си заметна полите на главата и ще изкарам един танц. Така поне ще си сигурна, че никой няма да те погледне.
Разсмях се и се поуспокоих. След малко се постарах с възможно най-небрежен тон да попитам:
— Тъмнейший пристигна ли?
— О, да, още вчера. Видях каретата му.
Сърцето ми се сви. Бил е в двореца цял ден, а нито е дошъл да ме види, нито е пратил да ме повикат.
— Предполагам, че е страшно зает — подметна Женя.
— Естествено.
След малко тя меко продължи.
— Всеки от нас го чувства.
— Кое по-точно.
— Влечението към Тъмнейший. Само че той не е като нас, Алина.
Застанах нащрек. Женя обаче не откъсваше прилежен поглед от буклите в косата ми.
— За какво говориш? — попитах. Дори в собствените ми уши гласът ми прозвуча неестествено висок.
— Нито природата на неговата сила, нито видът му са като нашите. Трябва да си луд или сляп, за да не го забележиш.
Не ми се щеше да питам, но не успях да се овладея:
— Той някога… Искам да кажа, вие двамата някога дали…
— Не! Никога! — Устните й се извиха в пакостлива усмивка. — Но аз не бих имала нищо против.
— Наистина?
— Че кой би отказал? — Очите й срещнаха моите в огледалото. — Но никога не бих си позволила да развия чувства към него.
Свих рамене с, както се надявах, безразличие.
— Разбира се.
Женя вдигна високо съвършените си вежди и пак силно ми опъна косата.
— Ау! — извиках. — Ами Давид ще идва ли довечера?
— Не, той не обича баловете — въздъхна Женя. — Но аз преди малко се отбих в работилницата, за да му покажа какво губи. Той обаче едва ме погледна.
— Съмнявам се — опитах се да я утеша.
Женя подреди и последния кичур от прическата ми и го прикрепи със златна фиба.
— Ето! — обяви победоносно тя, връчи ми малкото позлатено огледало и ме завъртя, за да оценя нейния шедьовър. Половината от косата ми беше завързала в сложен възел. Останалата се спускаше на лъскави вълни по раменете ми.
Цялата засиях от удоволствие и бързо я прегърнах.
— Благодаря ти — възкликнах. — Ти си поразителна!
— Голяма полза от това, няма що — измърмори тя.
Как беше успяла така здраво да хлътне по някой, който бе сериозен, тих и, изглежда, изобщо не си даваше сметка за нейната поразителна красота?!