— Моя… какво? — Чак тогава ме осени и аз широко се усмихнах. — Значи ти си открил стадото на Морозов! Трябваше и по-рано да се досетя!
Той не отговори на усмивката ми. Даже не ме погледна в очите. Просто се извърна настрани и каза:
— Трябва да вървя.
Вперих в него недоумяващ поглед и усетих как въодушевлението ми повехна попарено. Значи права съм била. Мал бе приключил с мен. Върху ми се стовариха всичкият гняв и всички тревоги, които бях преживяла през последните месеци.
— Извини ме — казах студено, — не си дадох сметка, че ти губя времето.
— Не съм казал такова нещо.
— Не, разбира се, че не. Разбирам те. Дори не си направи труд да отговориш на писмата ми. Тогава защо ти е да стоиш тук и да приказваш с мен, когато истинските ти приятели те чакат.
Той сви вежди.
— Не съм получавал никакви писма.
— Да бе! — отвърнах ядно.
Той въздъхна и прокара длан по лицето си.
— Трябваше непрекъснато да се местим, за да хванем дирята на стадото.
Частта ми вече почти няма връзка с полка.
Гласът му излъчваше толкова умора. За първи път го погледнах истински и чак сега видях колко е променен. Под сините му очи имаше сенки. По небръснатата челюст минаваше назъбен белег. Това пак си беше Мал, но сега от него лъхаше нещо сурово, нещо студено и непознато.
— Значи не си получил нито едно от писмата ми, така ли?
Той поклати глава със същото отсъстващо изражение.
Не знаех какво да мисля. Досега Мал никога не ме беше лъгал и дори при целия ми гняв не допусках, че ме лъже и сега. Поколебах се.
— Мал, аз… Не може ли да поостанеш още малко? — Дадох си сметка, че го умолявам. Мразех да го правя, но щеше да ми е още по-омразно да си тръгне просто така. — Дори не можеш да си представиш какво се случва тук.
Той грубо и лаещо се изсмя.
— Няма нужда да си го представям, нали видях малката ти демонстрация в балната зала. Много впечатляващо.
— Значи си ме видял?
— Точно така — дрезгаво отвърна той. — Имаш ли представа как се тревожех за теб? Никой не знаеше какво е станало, какво са направили с теб. Нямаше начин да те намеря. Даже се носеха слухове, че си била изтезавана. Когато се разбра, че някой трябва да докладва на Тъмнейший, като същински идиот бих целия път дотук с единствената надежда да те открия.
— Наистина? — Толкова ми беше трудно да го повярвам. Вече бях привикнала с мисълта, че Мал не го е грижа за мен.
— Точно така — просъска той. — И ето те теб здрава и читава, танцуваш и флиртуваш като някоя разглезена принцеса.
— Не бъди толкова разочарован — озъбих се. — Обзалагам се, че Тъмнейший може да уреди някое изтезание с бавен огън, ако това ще те разведри.
Мал се навъси и се дръпна от мен.
Очите ми се насълзиха от безсилие. Защо се карахме? Отчаяно протегнах ръка да хвана неговата. Цялото му тяло се напрегна, но той не дръпна ръката си.
— Мал, не мога да променя нищо от това, което стана. Но и не съм искала да се случи.
Той ме погледна, после отклони очи. Усетих как тялото му се напрегна.
Най-накрая проговори:
— Знам, че не си го искала.
В гласа му отново изплува тази ужасяваща умора.
— Какво е станало с теб, Мал? — прошепнах.
Той не отвърна нищо, вперил поглед в заобикалящия ни мрак.
Посегнах, сложих длан върху брадясалата му буза и нежно извърнах лицето му към себе си.
— Кажи ми.
Той затвори очи.
— Не мога.
Прокарах пръсти по изпъкналия белег на челюстта му.
— Женя ще се погрижи за това. Тя е способна да поправи…
Внезапно си дадох сметка, че съм направила грешка. Той рязко отвори очи.
— Нямам нужда от поправка — озъби се.
— Не това исках да кажа…
Той сграбчи ръката ми, откъсна я от лицето си и я стисна грубо. Сините му очи потърсиха моите.
— Щастлива ли си тук, Алина?
Въпросът му ме хвана неподготвена.
— Ами… не знам. Понякога.
— Щастлива ли си тук с него?
Нямаше нужда да питам за кого говори. Отворих уста да отвърна нещо, но не знаех какво да кажа.
— Носиш неговия знак — продължи той, плъзгайки поглед по малкия златен талисман, провесен на пазвата ми. — Неговия знак и неговите цветове.
— Това са само дрехи.