Колко прав е бил. Аз така копнеех да намеря свое място под слънцето, където и да е то. Така жадувах да му угодя и толкова се гордеех, че пазя тайните му. Но никога не си направих труд да се замисля какво всъщност иска той, каква е подбудата, която го тласка напред. Мислите ми бяха прекалено заети с въображаемата картина как стоя редом до него — спасителката на Равка, най-драгоценната, най-желаната, същинска царица.
Толкова бях улеснила плана му.
„Двамата с теб ще променим света. Ти само почакай.“
Облечи си красивите одежди и чакай следващата целувка, следващата мила дума. Чакай елена. Чакай нашийника. Чакай да те направят убиец и роб.
Той ме предупреди, че ерата на гришанската сила върви към своя край. Трябваше и сама да разбера, че никога не би го допуснал.
Пресекливо си поех дъх и опитах да овладея треперенето си. Замислих се за бедния Алексей и за всички като него, пратени на явна смърт в черните дебри на Долината. Мислех за пепелявите пясъци, които някога са били ронлив чернозем. Мислех за волкрите, първите жертви на Черния еретик и неговата ненаситност.
„Нима наистина мислиш, че съм свършил с теб?“
Тъмнейший искаше да ме използва. Искаше да ми отнеме единственото, което някога е било само мое, да ме лиши от единствената ми сила.
Изправих се на крака. Нямах намерение да го улеснявам повече.
— Добре — казах, посягайки към купчината дрехи, които Багра ми беше донесла. — Какво трябва да направя?
Глава 16
Облекчението на Багра беше видимо, но тя не губеше време.
— Може да се измъкнеш от двореца заедно с артистите. Тръгни на запад.
Когато стигнеш Ос Кърво, търси „Верлорен“. Това е търговски кораб от Керч. Пътуването ти е вече предплатено.
Пръстите ми замръзнаха върху копчетата на кафтана.
— Искаш да отида в Западна Равка? И пак да прекося Долината, но този път сама?
— Искам да изчезнеш, момиче. Сега си достатъчно силна, за да пътуваш сама в Долината. Не би трябвало да те затрудни. Защо, мислиш, хвърлих толкова усилия да те обуча?
Ето още едно нещо, за което не си бях дала труд да се замисля. Тъмнейший беше казал на Багра да ме остави на мира. Тогава си въобразявах, че ме защитава, но може би просто бе целял да ме държи слаба.
Смъкнах кафтана от гърба си и навлякох грубата вълнена риза през глава.
— Знаела си за намеренията му още от самото начало — обърнах се към Багра. — Защо ми казваш чак сега? Защо точно тази вечер?
— Защото вече нямаме никакво време. Не съм вярвала, че ще открие стадото на Морозов. Това са неуловими създания, част от най-древната наука, дошли от самото сърце на света. Но явно съм подценила хората му.
„Не — помислих си, докато намъквах кожения брич и ботушите, — подценила си Мал.“ Мал, който можеше да преследва и открива като никой друг. Мал, който можеше да намери дирите на всяко живо същество. Мал, който щеше да намери елена и да ми го достави на тепсия, а заедно с това да предаде всички нас във властта на Тъмнейший, без дори да го подозира.
Багра ми подаде дебел кафяв пътнически балтон, обточен с кожи, тежка кожена шапка и широк колан. Докато го опасвах около кръста си, открих окачени на него кесия, своя нож и торбичка с кожените ръкавици без пръсти, в които на сигурно място бяха скрити стъклените дискове.
Изведе ме навън през ниска врата, после ми подаде кожена пътническа торба, която метнах на гръб. След това протегна ръка към парка, в чиято далечина блещукаха светлинките на Великия дворец. Дори долових музика. Сепнах се, като си дадох сметка, че балът е още в разгара си. На мен ми се струваше, че са минали години, откакто напуснах балната зала, но явно не бе минал повече от час.
— Иди при лабиринта от жив плет, после завий наляво. Стой далече от осветените алеи. Част от музикантите и артистите вече си тръгват. Важното е да се добереш до някой от заминаващите фургони. Претърсват ги само на влизане в двореца, затова там ще си в безопасност.
— Мислиш ли?
Багра не обърна внимание на въпроса ми.
— Излезеш ли веднъж от Ос Олта, избягвай главните пътища. — Подаде ми запечатан плик. — Ти си дърводелец крепостник на път за Западна Равка, където трябва да се срещнеш със своя нов господар. Разбра ли?
— Да. — Кимнах, а сърцето ми думкаше в гърдите. — Защо ми помагаш? — попитах внезапно. — Защо предаваш собствения си син?
За миг тя притихна, изопнала рамене в сенките на Малкия дворец. После се извърна към мен и аз стъписана политнах назад, защото го видях съвсем ясно, сякаш стоях на самия му край: пъкъла. Безкрая, черната зейнала бездънна пустота на един твърде дълго живян живот.