Рискувах и надзърнах откъм страната на двуколката. Намирахме се зад нещо като крайпътен хан или гостилница.
Протегнах крака. И двата бяха изтръпнали, а когато кръвта се раздвижи в тях, се намръщих от болка. Изчаках кочияшът и артистите да влязат вътре и чак тогава се измъкнах от скривалището си.
Допусках, че ще е много по-подозрително да се снишавам и да се прокрадвам незабелязано, затова изопнах рамене и бодро излязох на главната улица, вливайки се в навалицата от каруци и минувачи.
Достатъчно беше да се поослушам, за да разбера, че съм в Балакирев — малко градче западно от Ос Олта. Значи бях извадила късмет и се движех в правилната посока.
По време на пътуването успях да преброя парите от Багра и опитах да си направя план. Знаех, че най-бързият начин за придвижване е на кон. Въпреки това си давах сметка, че само момиче с достатъчно пари да си купи кон несъмнено ще привлече вниманието. Оставаше ми само едно — да го открадна. Само че нямах представа как се прави това и продължих пеша.
На излизане от града се отбих през една сергия, за да купя твърдо сирене, хляб и сушено месо.
— Май си доста гладна, а? — попита беззъбият продавач и ме огледа отблизо, докато пъхах покупките в торбата.
— Брат ми е по-гладният. Тъпче се като прасе — отвърнах и се престорих, че соча някого в навалицата. — Идвам! — провикнах се след малко и забързано се отдалечих. Оставаше само да се надявам, че търговецът ще запомни едно малко момиче, което пътува със семейството си, или — още по-добре, — че изобщо няма да ме запомни.
Същата вечер нощувах в спретнатия плевник на една мандра недалеч от Вий. Той нямаше нищо общо с красивото ми легло в Малкия дворец, но бях благодарна и за този подслон, както и за приспивните звуци на животните около мен. Тихото мучене и пръхтенето на кравите ми помагаха да не се чувствам толкова самотна и изоставена. Лежах свита на кравай, подпъхнала под главата си пътническата торба и кожената шапка като възглавница.
Ами ако Багра грешеше? Тази мисъл не ми даваше мира. Ами ако ме бе излъгала? Или просто не бе доразбрала нещо? Можех да се върна в Малкия дворец. Пак да спя в собственото си легло, да вземам уроци при Боткин и да си бъбря с Женя. Тази мисъл беше толкова изкусителна. Дали Тъмнейший щеше да ми прости, ако се върнех още сега?
Да ми прости ли? Ама какво ми ставаше?! Нали именно той искаше да ми надене нашийник около врата и да ме зароби, а аз жадувах неговата прошка!
Обърнах се на другата страна бясна на самата себе си.
Дълбоко в сърцето си знаех, че Багра е права. Още помнех какво бях казала на Мал: че той „притежава всички нас“. Тогава го бях изрекла в яда си, без да се замислям, защото исках да уязвя гордостта на Мал. Но неволно бях налучкала истината. Багра имаше право. Знаех, че Тъмнейший е безжалостен и опасен, но предпочитах щастливо да вярвам във великото си предопределение, поласкана от мисълта, че той тъкмо мен желае.
„Защо просто не признаеш, че искаше да му се отдадеш? — обади се някакъв глас в главата ми. — Защо не си признаеш, че част от теб все още го иска?“
Прогоних тази мисъл. Опитах се да предугадя какво може да ми донесе утрешният ден и кой може да е най-безопасният път на запад. Стараех се да мисля за всичко друго, но не и за буреносния цвят на неговите очи. РИСКУВАХ ДА ПЪТУВАМ по Вий на другия ден и следващата нощ, като се смесих с потока хора, който се стичаше от и към Ос Олта. Въпреки това си давах сметка, че каквато и преднина да ми бе осигурила Багра, главните пътища вече криеха опасност. Затова през следващите дни гледах да минавам напряко през горите и полята, да избирам ловджийските пътеки и коловозите на селските каруци.
Пеша напредвах бавно. Краката непрекъснато ме боляха и вече имах пришки по пръстите, но продължавах на запад, ориентирайки се по движението на слънцето. Нощем нахлупвах кожената си шапка плътно над ушите, свивах се трепереща в балтона, заслушана в къркоренето на корема си, и си представях въображаеми карти като онези, които рисувах в уюта и спокойствието на Палатката с книжата. Опитвах мислено да очертая бавния си напредък от Ос Олта до Балакирев, заобикаляйки селцата Черницин, Керский и Полвост, и се стараех да не губя надежда. До Долината имаше още много път. Нямах избор, освен да продължа напред и да разчитам късметът да не ми изневери. „Нали още си жива — прошепнах в тъмното. — И си още на свобода.“