— Видиш ли го, де започна сичко — онуй проклето място, дето става дълбоко. Адска порта… стръмно надолу и ник’во въже не мой му стигна дъното. Дъртият кап’тан Марш го направи — оня, дето научи по островите из Южните морета разни гадни работи, та си взе беля на главата. Лоши дни бяха за сички. Търговията запада, по фабриките няма раб’та — даже в новите — а пък най-свестните мъже ги избиха по морето през 1812 година или зеха, че потънаха с брига „Илайзи“ и гемията „Рейнджър“ — и двете бяха на Гилман. Обид Марш имаше три кораба на вода — бригантин’та „Кълъмби“, брига „Хети“ и барка „Суматри куин“. Той беше единственият, дето не спря да търгува в Източна Индия и Тихия океан, макар че баркентината на Есдрас Мартин „Малей брайд“ караше криво-ляво чак до двайсе и осма година. Нивга не е имало таквоз дърто изчадие адово кат онзи кап’тан Обид! Хе-хе! И сега го помня к’ви ги разправя за чуждите земи и вика на ората, че са глупци, дето одят по разни проповеди и кротко-смирено влачат товара. Казваше, че требело да си изберат по-харни богове, кат няк’ви си там дивани из Индиите — богове, дето щели да докарат по-свестен риболов в замяна на жертвоприношенията и наистина щели да ни чуват молитвите. Мат Елиът, негов пръв помощник, и той много дрънкаше, ама не му се щеше да правим кат ония езичници. Разправяше за един остров на изток от Отахейте, дето имало сума ти каменни руини, толкоз вехти, че никой не ги помнел от кога са, и мязали на ония от Понапе на Каролинските острови, ама мутрите, изсечени по тях, биле досущ кат големите статуи на Великденския остров. Там, наблизо, имало малко вулканично островче и пак развалини, ама с по-други картинки по камъка — та тия развалини биле изхабени, гаче едно време са биле под водата, и целите нашарени с ужасни чудовища. Мат разправяше още, сър, че тамошните диваци фащали риба колкото си щат и носели едни таквиз чудати гривни и коронки от злато с разни страхотии, зографисани по тях, кат онези по руините — рибешки жаби или жабешки риби в най-различни пози, ужким са човеци. Никой не можел да им изкопчи от устата отде са го зели сичко туй, а пък другите диваци не можели да се начудят как тъй сколасват да фанат толкоз риба, щом по съседните острови риболовът едвам вървял. Мат и той зел да се чуди, а че и кап’тан Обид също. Обид пък забелязал как от година на година се губели сума ти от най-убавите младоци, па и старци не се срещали често. Освен туй си мислел, че някои от тия образи, ако и да са канаки, ама хептен грозни изглеждали. Скимнало му тогаз да изкопчи истината от езичниците. Що ги е правил, не знам, ама най-напред зел да се пазари за онез златни работи, дето ги носели. Питал отде ги имат и дали могат да домъкнат още, па накрая малко по малко разбрал сичко от дъртия вожд — Уолакеа му викали. Друг да беше, хич нямаше да му повярва на оня ми ти жълт дявол, ама кап’танът четеше хорските мисли кат отворена книга. Хе-хе! Сега никой не ще да ми вярва, сигур и ти, момче младо, си викаш, че са глупости… макар че както те гледам така, имаш ги таквиз зорки очи, досущ кат на Обид.
Шепотът на стареца притихна и аз потръпнах от зловещата и искрена прокоба в тона му въпреки твърдото си убеждение, че разказът му е само пиянска фантазия.
— И значи, сър, Обид узнал, че по тая пуста наша земя има таквиз работи, дето ората не са ги и чували, па и да чуят, няма да ги повярват. Онез канаки си жертвали сума ти от най-убавите момчета и момичета зарад няк’ви богове ли, що ли, дето живеели под водата и се отплащали с разните му там дарове и услуги. Срещали се с тез гадини на малкото островче с чудатите развалини и тамошните страховити картинки на рибожабешки чудовища ужким изобразявали божествата. Може пък тъкмо от таквиз твари да са плъзнали сичките приказки за русалки и прочие. Имали безчет градове по дъното, та островчето било дигнало един от тях. Кат изскокнали каменните сгради на сухо, вътре комай още имало живи гадини. Та така научили канаките що за чудесии се крият отдоле. Изпървом ги било страх, ама после се разбрали със знаци и скоро сключили сделката. Гадините обичали човешки жертвоприношения. Едно време имало кой да им ги дава, ама след туй връзката с повърхността нещо се прекъснала. Не ми е работа да разправям к’во правели с жертвите, чини ми се че и кап’тан Обид не се е натискал много да разбере. Диваците обаче хич не се двоумили, щото биле закъсали и сичко им вървяло наопаки. Зели да дават не знам колко си младежи на морските твари два пъти годишно — на Първи май и по Вси светии — точ в точ като по часовник. Давали им и по нещичко от резбосаните джунджурии, дето ги изработвали. Гадините пък давали в замяна изобилие от риба — докарвали я от цялото море — и сегиз-тогиз разни ужким златни нещица. Та, както рекох, туземците ги срещали тия твари на вулканичното островче — ходели дотам с канута да замъкнат жертвите и прочие, а пък обратно докарвали лъскави дрънкулки. Отначало гадините не стъпвали на големия остров, ама подир време и туй им се прищяло. Много искали да се омешат с ората и заедно да си правят церемонии през празниците — Първи май и Вси светии. Можели, знаеш, да живеят и във водата, и отвънка — на туй май му викаха амфибии. Канаките рекли, че ако се разчуе, диваците от другите острови току-виж решили да им светят маслото, обаче на тварите и окото им не мигало, щото можели, ако искат, да изтребят целия човешки род — и да пощадят само онез, дето носели няк’ви си знаци на изчезналия Древен народ. Ама за да не си правят чак пък толкоз труд, обещали да се укриват, кога дойде чужд човек на острова. Като опряла работата до съешаване с ония ми ти рибешки жаби, канаките зели да се опъват, обаче накрая узнали нещо, дето фърлило съвсем друга светлина по въпроса. Човеците уж имали сродство с тези водни добичета — сичко живо било излязло от водата навремето, и им трябвала само малка промяна, та да се върнат пак там. Тварите рекли на канаките, че ако си омешат кръвта, ще се навъди челяд, дето изпървом ще мяза на ората, пък после ще стане кат онез гадове и накрая ще иде под водата при цялото гъмжило. И тука е най-важното, момче младо — който стане на риба и иде в морето, няма нивга да умре. Щото тварите мрели само ако някой ги утрепе. Та така, сър, когато Обид се запознал с диваците, в жилите им течала сума ти кръв от онез подводни гадове. Щом земели да стареят и да им личи, другите ги криели, додето почне да ги тегли към морето. Някои ги прифащало по-силно от другите, някои пък изобщо не се променяли чак дотам, че да се спуснат под водата; най-често обаче сичко ставало точно както го рекли тварите. Тия, дето по рождение мязали на чудовищата, се променяли отрано, ама другите, дето биле досущ като човеци, понявга оставали на острова до седемдесет, че и повече години, макар че още преди края слизали надоле за пробни пътешествия. Водните жители често се връщали на гости, та се случвало от време на време някой да бъбри с пра-пра-пра-прадядо си, а пък онзи още преди два века да е зарязал сушата. Сички те забравили що е смърт, освен в сражения с другите острови или при жертвоприношения на морските богове, от змийски ухапвания, заразни болести и тем подобни, преди да се пъхнат под водата — просто чакали няк’ва си промяна, а тя хич не била страшна, кат попривикне човек. Мислели си, че спечелено-загубено, цялата работа им е излязла на кяр… а ми се чини, че и Обид си е рекъл същото, като си поблъскал чутурата над приказките на Уолакеа. Ама Уолакеа бил от малцината, дето нямали и капка рибешка кръв, щото бил от кралски род и сичките му роднини се женели за кралска челяд от другите острови. Той научил Обид на сума ти ритуали и заклинания, свързани с морските гадове, и му показал някои люде от селото, дето вече съвсем биле загубили човешки облик. Правел-струвал, обаче не щял да го срещне със същинска твар от водата. Накрая му дал няк’ва си оловна джунджурия и рекъл, че тя може да повика гадините от морето навсякъде, дето имат свърталище. Требело човек да я пусне надоле с разни там молитви и прочие. Уолакеа разправял, че тия чудовища са плъпнали из цял свят, та кой ги дирел, все щял да намери бърлога и да ги изкара, ако му стиска. На Мат тая работа хич не му се нравела и искал Обид да се пръждоса от острова, ама кап’танът надушвал печалба и мислел да понатрупа от онуй ужкимско злато толкоз евтино, че с друго и да не се занимава. Тъй вървяло с години и Обид сбрал камари лъжовно злато, та накрая си направил рафинерия в старата фабрика на Уейтс. Не смеел да продава накитите както са си, щото ората щели да питат туй-онуй. Както и да е, ама моряците му от време на време отмъквали по нещичко за продан, макар да се били заклели да си затварят устата; освен туй Обид давал на женорята от рода си да носят някои от по-приличните дрънкулки. Някъде към трийсе и осма година — аз бях тогаз седемгодишен — Обид открил островитяните изтребени до крак между две негови пътувания. Изглежда, че другите диваци били надушили к’во става и си плюли на ръцете. Сигур са имали от онез стари магически знаци, дето самите морски гадове разправяли, че ги е страх от тях. Канаките биле готови на сичко за таквиз знаци, кога от морското дъно изскочи някой остров с руини отпреди потопа. Старателно поработили — не оставили камък върху камък нито на големия остров, нито на вулканичното островче. Тук-таме имало пръснати камъчета, гаче ли против ур