Тук старецът се запъна, промърмори нещо неясно и потъна в мрачно и боязливо мълчание, като от време на време се озърташе през рамо, а после пак приковаваше замаян поглед към далечния риф. Когато му заговорих, той не отвърна и аз разбрах, че ще трябва да го оставя да довърши бутилката. Безумното му бръщолевене ме бе заинтригувало дълбоко, тъй като допусках, че в него се крие някаква грубовата алегория, основана върху странностите на Инсмут и доразвита от въображението на западащия старчески разсъдък, в който се бяха съхранили откъси от екзотични легенди. Нито за секунда не можех да повярвам, че разказът почива на реални основи, но все пак в него се долавяха нотки на истински ужас, та макар и само защото споменаваше за странни накити, явно от типа на зловещата тиара, която бях видял в Нюбърипорт. В крайна сметка те може би наистина идваха от някакъв незнаен остров, а нелепите истории навярно бяха не толкова бълнуване на стария пияница, колкото измислици на покойния Обид.
Подадох бутилката на Задок и той я пресуши до капка. Поразителна бе способността му да издържа на огромното количество уиски без следа от запъване в пискливия му хъхрещ глас. Той облиза гърлото на бутилката и я прибра в джоба си, след това взе да кима и тихичко да си шепне. Приведох се по-наблизо, за да не пропусна някоя членоразделна дума, и ми се стори, че зърнах подигравателна усмивка под нечистите рошави мустаци. Да — той наистина изричаше думи и аз успях да схвана повечето от тях.
— Горкият Мат… той открай време си беше против… опита да привлече ората на своя страна и сума ти приказки изприказва със свещениците… залудо… независимия енорийски свещеник го пропъдиха от града, а пък методисткият пастор сам си отиде… Ризолвед Бабкок, баптиския свещеник, изобщо ни се чу, ни се видя… Гневът на Йехова… дребосък бях тогаз, ама каквото чух, чух и каквото видях, видях… Дагон и Ащорет… Белиал и Белзебуб… Златният телец и идолите на Ханаан и филистимците… блудница вавилонска… Мене, мене текел, уфарсин…
Той пак замълча и като зърнах израза на воднистосините му очи, аз се изплаших, че скоро ще се вцепени. Но когато леко разтърсих рамото му, старецът се завъртя удивително пъргаво и отривисто произнесе още няколко загадъчни фрази:
— Не ми вярваш, а? Хе-хе-хе… ами тогаз я ми кажи, момче младо, от какъв зор кап’тан Обид и още двайсетина души подкарваха посред нощ лодките към Дяволския риф и пееха толкоз гръмогласно, че цял град ги чуваше, кога вятърът подухнеше от морето? Кажи де? И кажи защо Обид все фърляше разни тежки раб’ти в дълбокото оттатък рифа, дето дъното потъва кат пропаст и още никой не го е измерил? Кажи ми к’во е направил с оназ крива оловна джунджурия, дето му я дал Уолакеа? А, момче? И к’ви ги крещяха в навечерието на Първи май и на Вси светии? И защо новите енорийски свещеници — все бивши моряци — зеха да се труфят с онез смахнати одежди и ужким златните дрънкулки на Обид? А?
Сега в бледосините очи гореше диво безумие, а мръсната бяла брада стърчеше като наелектризирана. Старият Задок навярно забеляза как се отдръпнах назад, защото избухна в злобен кикот.
— Хе-хе-хе-хе! Зафащаш да разбираш, а? А ще ли ти се да си бил на мое място, кога гледах нощем от куличката у дома как разни гадини излизат от морето. О, дребните дечурлига навсякъде се врат, мене питай за тез раб’ти, та нито една клюка не пропусках за кап’тан Обид и другите, дето обикаляха рифа! Хе-хе-хе! К’во ще речеш за нощта, кога отмъкнах татковия далекоглед в куличката и видях по рифа гъмжило от сенки, що се нафърляха във водата, щом луната ги огря? Обид и другите бяха в една рибарска лодка, обаче сенките скочиха оттатък, в дълбокото, и вече не се подадоха… Ще ли ти се да си невръстно хлапе сам-самичко в куличката и да гледаш сенки, дето не са човешки сенки?… А?… Хе-хе-хе…