Старецът бе изпаднал в истерия, а и аз тръпнех от някаква неясна тревога. Струваше ми се, че не веселие разтърсва съсухрената му ръка, стискаща рамото ми.
— Я си представи, че една нощ виждаш как изхвърлят нещо тежко от лодката на Обид оттатък рифа, а пък на другия ден научаваш, че един младеж не се е прибрал у дома. А! Чу ли вече някой за Хайрам Гилман? Чу ли? Ами Ник Пайърс, ами Луъли Уейт, ами Адонайрам Саутуик и Хенри Гарисън? А? Хе-хе-хе-хе… И онез сенки правят знаци с ръце… все едно, че са истински ръце… Е, сър, от онуй време Обид пак си стъпи на краката. Трите му щерки зеха да се гиздят с невиждани дотогаз златни накити и от комина на рафинерията пак зафана да излиза пушек. Па и на другите им тръгна добре — рибата нахлуваше в залива, направо с ръце да я ловиш,и един Господ знае колко нещо пращахме за продан в Нюбърипорт, Аркхам и Бостън. Пак тогаз Обид прокара железопътното отклонение. Няк’ви рибари от Кингспорт чуха за улова и пристигнаха с едномачтови платноходи, ама скоро сички изчезнаха. Повеч никой не ги видя. И тъкмо тогаз наште тука организираха Тайния орден на Дагон и закупиха Масонския дом… хе-хе-хе! Мат Елиът беше масон и възразяваше против продажбата, ама той гаче потъна вдън земя. И виж к’во, не съм рекъл, че Обид е смятал да направи както на онзи остров. Не вярвам изпървом да е искал да се меша и да отглежда дечурлига, дето ще идат във водата и ще станат на риби с вечен живот. Златото искаше и беше готов да плати скъпо и прескъпо, а пък другите бяха доволни до някое време… През четирсе и шеста година градът вече беше видял туй-онуй и взе да се позамисля. Сума ти хора изчезваха… сума ти смахнати приказки на една неделна проповед… сума ти клюки за онзи риф. То и аз комай поприбавих нещичко, като казах на Маури от градската управа к’во съм видял от куличката. Една нощ група мъже последва шайката на Обид и ги чух как стрелят от лодките. На заранта Обид и още трийсе и двама бяха в дранголника и сичко живо се чудеше накъде върви работата и к’ва присъда ще им лепнат. Божичко, ако знаеха к’во ни чака… след една-две седмици, като нищо не беше фърляно у водата…
Личеше си, че Задок е уплашен и изтощен, затова го оставих да помълчи, макар да поглеждах тревожно часовника си. Приливът започваше и звукът на вълните сякаш го посъбуди. Гледах с удоволствие прииждащата вода, тъй като се надявах да прогони отчасти вонята на риба. Отново напрегнах слух, за да доловя част от старческия шепот.
— Оназ ужасна нощ… видях ги. Бях горе в куличката… орди… гъмжило… префърлиха рифа и преплуваха залива към устието на Манъксет… Боже, к’во стана по улиците на Инсмут през оная нощ… тропаха по вратата, ама тате не отваряше… после грабна мускета и изскочи през кухненския прозорец да дири съветника Маури и да решат к’во да правят… купища убити и умиращи… стрелба и писъци… пукотевица по Стария площад, Градския площад и Ню чърч грийн… затворът разбит… прокламация… измяна след туй го нарекоха епидемия, кога дойдоха ора отвън и разбраха, че половината ни народ липсва… останаха само тия, дето щяха да слушат Обид и тварите или да си мълчат… нищо не се чу за тате…
Облян в пот, старецът се задъхваше. Пръстите му се впиваха в рамото ми.
— До заранта почистиха сичко… ама имаше следи… Обид пое командите и рече, че сичко щяло да се промени… другите щели да се събират с нас за църковните служби и требело да подготвим къщи за гости… те искали да се мешат с нас, както с канаките, и той лично нямал намерение да им пречи. Съвсем беше затънал Обид… луд на тая тема. Викаше, че онез щели да ни докарват риба и съкровища, а пък в отплата требело да им дадем к’вото искат… На вид сичко щяло да си е както преди, ама който не искал да си докара беля, нека стоял по-надалеч от външни ора. Сички требело да положим Клетвата на Дагон, а по-сетне някои положиха и втора, че и трета клетва. Който помагаше по-така, за него и наградите бяха по-така — злато и прочие… Нямало смисъл да разлайваме кучетата, щото онез долу биле милиони. Не им се щяло да изтребват целия човешки род, ама ако тайната се разкриела и станело напечено, моели тъкмо туй да направят. Ние не знаехме онез вехти магии, с които ги прогонили диваците от Южните морета, а пък канаките за нищо на света не си разкривали тайните. Требеше да им осигуряваме жертвоприношения и разни шантави дрънкулки, да ги настаняваме в града кога им скимне, а пък през другото време ни оставяха на мира. Не ги тревожеше, че разни пришълци могат да разнасят слухове навън… стига да не си врат носа, дето не им е работа. Сички да влезем в правоверната тайфа — Ордена на Дагон — и децата нямало да умират, ами щели да се връщат пак при майка Хидра и татко Дагон, отдето сме биле дошли сички едно време… Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Ф’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лиех вгах-нагл фтага…