Старият Задок бе изпаднал в делириум и аз едва дишах от вълнение. Горката измъчена душа — до какви жалки дълбини на халюцинациите го бяха довели алкохолът и омразата към упадъка, отчуждението и болестта наоколо, доколко се бе съсипал този мозък, надарен с изумително творческо въображение! Сега той стенеше и сълзите се стичаха по сбръчканите му бузи към чорлавата брада.
— Господи, к’во ли не съм видял, откак навърших петнайсе години… мене, мене, текел уфарсин!… онез, дето изчезваха, и другите, дето се самоубиха… кой дръзнеше да разправи нещо в Аркхам или Ипсуич, викаха му, че е луд… както и ти си мислиш за мен… ама к’ви съм ги виждал, Боже мой… Отдавна да са ме утрепали, щото много знам, само че аз положих пред Обид първата и втората Клетва на Дагон, та съм под закрила, додето не докажат, че съзнателно и целенасочено съм разкрил тайната… обаче третата Клетва няма да положа… по-добре да умра… Още по-зле стана подир Гражданската война, кога зеха да растат дечурлигата, дето се народиха от четирсе и шеста нататък… някои от тях, де. Мен ме беше страх… след оная страшна нощ вече не гледах от куличката и цял живот не съм виждал отблизо някой от ония. От истинските, искам да кажа. Отидох на война и ако бях имал капка акъл и кураж, нямаше да се връщам, ами щях да се заселя надалеч. Обаче ората ми пишеха, че не било чак толкоз зле. Сигур щото подир шейсе и трета година правителството беше настанило в града наборна комисия. Ама като свърши войната, сичко пак тръгна на провала. Ората дигнаха ръце… фабрики и бакалии спуснаха кепенците… корабите спряха и пристанището се задръсти с пясък… влакове не идваха… ама онези… онези не преставаха да щъкат из реката, да идват откъм проклетия сатанински риф… все повече и повече дъски по таванските прозорци, все повече шумове от къщи, дето уж нямало никого… К’во ли не разправят за нас из околностите — като те слушам как разпитваш, сигур и ти доста си чул — разправят к’во са виждали сегиз-тогиз, разправят за онез шантави накити, дето идат отнякъде и не сички отиват за претопяване… ама никой не казва нещо ясно. Никой не фаща вяра. На ужкимското злато му викат пиратско съкровище и си мислят, че инсмутчани имат чужда кръв в жилите си, или са болнави, или нещо друго. Пък тукашните се пазят от пришълците, както могат, и им дават да разберат, че лошо им се пише, ако много-много си отварят очите, особено по мръкнало. Псетата лаеха по тварите, конете се инатяха, ама като дойдоха автомобилите, сичко се оправи… През четирсе и шеста кап’тан Обид си доведе нова жена, дето никой не я е виждал… чувал съм, че не искал, обаче тварите го принудили… имаше три деца от нея… двете изчезнаха още преди да пораснат, ама едното момиче изглеждаше съвсем нормално и даже отиде да се изучи в Европа. Най-накрая Обид подлъга едно наивно момче от Аркхам да се ожени за нея. Сега обаче никой отвън не иска да си има работа с инсмутчани. Барнабас Марш, дето управлява рафинерията днес, е внук на Обид по линия на първата му жена — син на най-големия му син Онисифоръс, само че майка му е пак от онез и никой не я е виждал да излиза от къщи. Напоследък Барнабас съвсем се е променил. Вече не може да си затваря очите и цял се е изкривил. Разправят, че още носел дрехи, ама скоро ще иде у водата. Може и да е опитвал вече — те понявга се гмуркат за проба, преди да си идат завинаги. От десетина години не се е мяркал на открито. Кой знае как се мъчи горката му жена — тя е от Ипсуич, преди петдесет години тамошният народ без малко щеше да линчува Барнабас, докато я ухажваше. Обид умря през седемдесе и осма, подир него си отиде и цялото следващо поколение — дечурлигата от първата жена измряха, а пък другите… Бог знае…
Шумът на прилива ставаше все по-силен и малко по малко сякаш превръщаше настроението на стареца от сълзлива сантименталност в тревога и страх. От време на време той спираше и пак почваше да се озърта нервно през рамо към рифа; въпреки цялата нелепост на разказа му, усетих, че и аз се поддавам на смътната боязън. Гласът на Задок изтъня и той като че се мъчеше да подкрепи куража си с по-гръмки слова.