— Ами ти бе, що си траеш? Ще ли ти се да живееш в такъв град, дето сичко гние и мре, дето зад заковани прозорци разни чудовища лазят, блеят, лаят и подскачат из тъмните мазета и тавани, надето и да погледнеш? А? Ще ли ти се нощ подир нощ да слушаш воя от църквите и Ордена на Дагон и да знаеш к’ви ги има между онез, дето вият? Ще ли ти се да чуеш кой идва от онзи ужасен риф в навечерието на Първи май и Вси светии? А? Мислиш си, че старият е луд, а? Както щеш, сър, ама ще ти кажа, че туй не е най-лошото!
Сега Задок крещеше с пълно гърло и трескавото безумие в гласа му истински ме плашеше.
— Проклет да си, не ме зяпай с тия очища… казвам ти, че Обид е в ада и там ще остане! Хе-хе… в ада, казвам! Мен не може да ме спипа… нищо не съм направил, дума не обелвам… О, ти ли си, бе, момче младо? Е, може и да не съм обелвал думица, ама сега ще изплюя камъчето! Ти само кротувай и слушай, момче… още никому не съм го казвал… Рекох, че подир оназ нощ вече не съм гледал от куличката, обаче пак узнах много работи! Искаш да разбереш кое е истинският ужас, а? Слушай как стоят нещата — не е до онуй, дето го направиха онез рибешки дяволи, ами до туй, дето се канят да го правят! Мъкнат от леговищата си разни неща в града… от години го правят и напоследък хептен се разпуснаха. Къщите северно от реката между Уотър стрийт и главната улица са тъпкани — с гадове и к’вото са домъкнали… а пък щом се подготвят… казвам, щом се подготвят… чувал ли си за шогот? Ей, слушаш ли? Казвам ти, че знам к’ви са онез твари… видях ги една нощ, когато… йе-хааа-ха! Йе-хааа…
Едва не припаднах от внезапния грозен и нечовешки ужасен крясък на стареца. Очите му, вперени покрай мен към зловонното море, бяха готови да изскочат от орбитите; лицето му се бе превърнало в маска на страх от древногръцка трагедия. Костеливите му пръсти се впиваха в рамото ми с чудовищна сила, но той дори не помръдна, когато извърнах глава да видя какво е забелязал.
Не виждах нищо. Само на едно място вълничките като че ли се открояваха на фона на дългите приливни вълни. Но Задок ме разтърси и като се обърнах, аз видях че вкамененият страх е отстъпил място на хаос от мигащи клепачи и треперещи беззъби венци. След миг гласът му се възвърна, макар и снишен до треперещ шепот.
— Махай се оттук! Махай се оттук! Видяха ни… бягай, ако ти е мил животът! Не се бави… сега те знаят… бягай… бързо… вън от тоя град…
Върху разклатената зидария на някогашния кей се стовари нова тежка вълна и шепотът на лудия старец пак прерасна във вледеняващ кръвта нечовешки писък:
— Йе-хаааааа!… Йаааааах!…
Преди да се опомня от изумлението си, той пусна рамото ми, отчаяно хукна към улицата и свърна на север покрай стената на разрушения склад.
Озърнах се към морето, но там нямаше нищо. А когато стигнах до Уотър стрийт и погледнах на север, от Задок Алън нямаше и следа.
IV
Едва ли мога да опиша в какво настроение бях изпаднал след този мъчителен епизод — едновременно жалък и безумен, нелеп и ужасяващ. Момчето от бакалницата ме бе подготвило донякъде, ала въпреки това след преживяното се чувствах объркан и разтревожен. Колкото и наивен да бе разказът, старият Задок с неговата лудешка искреност и уплаха бе успял да ме зарази с растящо безпокойство, което се обединяваше с предишното ми отвращение към града, разяждан от безплътна сянка.
По-късно можех да обмисля разказа и да отсея от него ядрото на историческа алегория; засега исках само да го пропъдя от съзнанието си. Времето напредваше застрашително — часовникът ми показваше 7.15, а автобусът за Аркхам потегляше от градския площад в осем — затова се постарах да мисля колкото се може по-неутрално и практично, докато крачех забързано по пустинните улици сред пропаднали покриви и килнати къщи, устремен към хотела, откъдето щях да взема куфара и да хвана автобуса.
Макар че златистата светлина на късния следобед придаваше мистична красота и покой на древните стрехи и порутените комини, аз неволно се озъртах през рамо. Сигурен бях, че с радост ще се измъкна от вмирисания, зловещо сенчест Инсмут, и съжалявах, че няма друг транспорт, освен автобуса на онзи гнусен тип, Джо Сарджънт. И все пак не бързах прекалено, защото на всеки ъгъл срещах архитектурни забележителности, а и бях пресметнал, че лесно мога да мина останалото разстояние за половин час.
Търсех път, по който да не съм минавал,и като се консултирах с картата на момчето, предпочетох да стигна до градския площад по Марш стрийт вместо по Стейт стрийт. От пресечката с Фол стрийт започнах да срещам редки групички шушукащи инсмутчани и когато най-сетне се добрах до площада, видях, че почти всички безделници са се струпали около входа на „Гилман хаус“. Докато прибирах куфара си от рецепцията, имах чувството, че съм попаднал под странните погледи на множество изпъкнали, влажни, немигащи очи, и тайно се надявах, че никое от тези неприятни същества няма да ме съпровожда в автобуса.