Доста по-рано от предвиденото автобусът с трима пътници изгромоля по площада и един грозноват тип от тротоара подхвърли няколко неясни думи на шофьора. Сарджънт хвърли навън пощенската торба и вързоп вестници, после влезе в хотела; междувременно пътниците — същите, които бях видял да пристигат сутринта в Нюбърипорт — се изтътрузиха на тротоара и размениха с един зяпач по няколко глухи гърлени думи на език, за който бих могъл да се закълна, че няма нищо общо с английския. Качих се в празния салон и заех същата седалка, както на идване, ала едва се бях настанил, когато Сарджънт се появи и замънка с особено противен гърлен глас.
Оказа се, че нямам никакъв късмет. Нещо не било наред с двигателя, въпреки успешното му пристигане от Нюбърипорт, и автобусът не можел да продължи към Аркхам. Не, не било възможно да се ремонтира тази вечер, а и нямало никакъв друг начин да се отпътува от Инсмут за Аркхам или за където и да било. Сарджънт много съжалявал, но се налагало да пренощувам в „Гилман“. Служителят сигурно нямало да ми вземе скъпо, но така или иначе, нямало къде другаде да отида. Почти зашеметен от внезапното препятствие и изпълнен със страх от настъпването на нощта в този западащ и зле осветен град, аз напуснах автобуса и отново влязох във фоайето на хотела; странният и навъсен служител от нощната смяна ми каза, че за един долар мога да получа стая 428 на последния етаж — просторна, но без течаща вода.
Въпреки всичко, което бях чувал в Нюбърипорт за този хотел, аз се разписах в регистъра, платих един долар, изчаках служителят да поеме куфара ми и последвах мрачния самотен хотелиер нагоре по скърцащите стъпала през три стълбищни площадки, водещи към прашни и като че напълно безжизнени коридори. Стаята се оказа твърде неуютна, с оскъдни евтини мебели и два прозореца, които гледаха към мръсен заден двор, заобиколен от ниски и запустели тухлени сгради, а по-нататък се простираха хлътнали покриви и блатистите западни околности на града. В края на коридора имаше баня — отчайващо овехтяла, със старинна мраморна мивка, миниатюрна вана, мъждива електрическа крушка и плесенясали дървени панели край водопроводните кранове.
Тъй като все още беше светло, аз слязох на площада и се озърнах наоколо, търсейки къде да похапна набързо; при това забелязах втренчените погледи на нечистоплътните безделници. Бакалията беше вече затворена и се наложи да прибягна към услугите на ресторанта, който бях пренебрегнал преди няколко часа; вътре работеше прегърбен мъж с тясно лице и немигащи вторачени очи, а сервитьорката приличаше на вещица със сплескан нос и невероятно дебели, несръчни ръце. Всички ястия бяха подредени на тезгяха и аз с облекчение забелязах, че повечето очевидно са извадени от готови опаковки и консерви. Задоволих се с чиния зеленчукова крем-супа и след малко поех обратно към неуютната си стая в „Гилман“; минавайки край рецепцията, купих от намръщения чиновник смачкан вечерен вестник и оплюто от мухите списание.
Когато здрачът се сгъсти, аз включих слабата електрическа крушка над евтиното желязно легло и се помъчих да продължа четенето. Чувствах, че е желателно да си намирам безобидни умствени занимания, тъй като нямаше смисъл да се впускам в разсъждения за аномалиите на този старинен посърнал град, докато все още се намирах в пределите му. Безумното бръщолевене на стария пияница не ми вещаеше особено приятни сънища и аз разбирах, че трябва да прогоня колкото се може по-далеч от въображението си спомена за неговите трескави, просълзени очи.
Освен това не трябваше да мисля за железопътния касиер от Нюбърипорт и споменатия от него разказ на фабричния инспектор за „Гилман хаус“, гласовете на нощните наематели… не биваше да мисля нито за това, нито за лицето под тиарата в мрачния църковен вход; лицето, което ми внушаваше необясним ужас. Навярно по-лесно бих избягвал тревожните размисли, ако стаята не беше тъй отвратително мухлясала. Убийствената миризма на плесен се смесваше по най-гнусен начин с всепроникващия дъх на риба и упорито насочваше фантазията ми към идеите за смърт и тлен.
Другото, което ме смущаваше, беше липсата на резе върху вратата на стаята. Личеше, че доскоро го е имало, но сега на мястото му бяха останали само пресни следи от дърводелски инструменти. Несъмнено то се бе повредило, както и много други неща в тази разнебитена сграда. Нервно претърсих стаята и върху гардероба открих едно резе, което според белезите по вратата ми се стори съвсем същото като неотдавна сваленото. За да се отърва поне малко от напрежението, аз се заех да монтирам железата на празното място с помощта на отвертката от джобното ножче-ключодържател, което носех. Резето се намести идеално и малко се разведрих от мисълта, че мога да го дръпна, преди да си легна. Не че наистина се тревожех и разчитах на употребата му, но в подобно обкръжение всеки символ на безопасност беше добре дошъл. На двете странични врати към съседните стаи имаше подобни резета и аз побързах да ги залостя.