С радост приветствах лунните лъчи, когато се измъкнах от този злокобен тунел. Старата линия пресичаше под ъгъл Ривър стрийт и рязко завиваше към полето, където постепенно чезнеха признаците за близостта на града и отвратителната му рибна миризма. Гъсталаците от бурени и тръни ме препъваха и жестоко разкъсваха дрехите ми, но независимо от всичко бях щастлив, че ги има, за да ме прикрият в случай на опасност. Както знаех, значителна част от маршрута ми се виждаше откъм пътя за Раули.
Почти веднага навлязох в мочурищата, където буренаците по ниския насип на самотната линия малко оредяваха. По-нататък имаше нещо като островче или възвишение и коловозът минаваше през плитка траншея, задръстена с къпинови храсти. Горещо се радвах на това частично прикритие, тъй като от прозореца на хотела бях видял, че тук линията минава в опасна близост до шосето за Раули. След края на траншеята релсите пресичаха пътя и се отклоняваха на значително разстояние, но засега трябваше да бъда извънредно предпазлив. За щастие вече се бях убедил, че железопътната линия не е охранявана.
Точно преди да навляза в траншеята, аз се озърнах, ала не видях преследвачи. Древните кули и покриви на прогнилия Инсмут сияеха с феерична красота под вълшебството на жълтите лунни лъчи и неволно се запитах как ли са изглеждали в старите времена преди падането на сянката. А сетне, щом завъртях поглед от града към полето, нещо далеч по-тревожно прикова вниманието ми и за миг ме накара да застина на място.
Видях — или ми се привидя — неясно, но заплашително вълнисто движение нейде далеч на юг, смътният трепет ми подсказваше, че навярно от града по равния път за Ипсуич е изпълзяла огромна орда. Разстоянието беше значително, тъй че не различавах никакви подробности, ала видът на тази напредваща колона съвсем не ми се нравеше. Тя лъкатушеше прекалено гъвкаво и лъщеше повече от нормалното под лъчите на превалящата луна. До мене долитаха и едва доловими звуци, макар че вятърът духаше в обратната посока; чувах неясно зверско мучене и ръмжене, по-страшно дори от джафкането на групите, с които се бях разминал неотдавна.
През главата ми прелетяха всевъзможни неприятни догадки. Спомних си за твърдението, че най-уродливите инсмутчани били затваряни във вековните полусрутени складове край пристанището. Спомних си и неописуемите плувци, които бях зърнал. Ако сметнех, че освен видените досега отряди останалите пътища се охраняват от подобни тълпи, щеше да се получи учудващо голям брой преследвачи за обезлюдения Инсмут.
Откъде можеше да идва множеството в колоната, която виждах сега? Дали наистина старите бордеи без вода и канализация гъмжаха от уродлив, прикрит и никому неизвестен живот? Или пък някой кораб потайно бе разтоварил легион от незнайни чужденци на онзи прокълнат риф? Кои бяха те? Защо идваха тук? И ако по пътя за Ипсуич бродеше такава колона, значеше ли това, че и по другия път ще има също тъй многобройни патрули?
Бях се вмъкнал сред гъсталаците на траншеята и продължавах напред със съвсем бавна крачка, когато проклетата рибна миризма отново налетя с непоносима сила. Вятърът ли се бе обърнал на изток, та я носеше откъм морето през целия град? Изглежда наистина е така, реших аз, защото от същата посока вместо досегашното мълчание започваше да долита страховито гърлено ръмжене. Към него се примесваше и друг звук — някакъв масов, колосален плясък или тропот, който незнайно защо ми внушаваше най-неприятни представи. Въпреки всяка логика го свързвах с онази противна колона, лъкатушеща по пътя за Ипсуич.
След малко вонята и шумът се засилиха дотолкова, че аз спрях разтреперан и благодарих на съдбата за скривалището, в което се намирах. Доколкото си спомнях, точно тук пътят за Раули минаваше плътно до старата линия, преди да я пресече и да се отклони на запад. Нещо се задаваше по този път и трябваше да се притая, докато отмине и изчезне в далечината. Слава Богу, съществата не използваха кучета за преследването — всъщност обонянието навярно би било безполезно сред непоносимата миризма. Приклекнал в храстите на песъчливата траншея, аз се чувствах почти в безопасност, макар че потерята трябваше да пресече релсите само на стотина метра пред мен. Щях да ги видя, но те нямаше да ме забележат, освен ако се случеше някакво зловещо чудо.