При цялата си чудовищна външност, те не ми бяха непознати. Прекалено добре знаех какво трябва да представляват — нима не бе още свеж споменът за злокобната тиара от Нюбърипорт? Те бяха скверните рибо-жаби от неописуемата гравюра — живи и ужасяващи — и когато ги видях, аз разбрах какви страхове ми е напомнил гърбавият жрец с тиарата в мрачното църковно подземие. Сякаш нямаха брой. Струваше ми се, че прииждат в безчетно гъмжило — и мимолетният поглед сигурно ми е разкрил само нищожна частица от него. След миг всичко потъна в мъглата на милосърден припадък, първият през живота ми.
V
Кротък дневен дъждец ме изтръгна от вцепенението сред обраслата траншея и когато се дотътрих до шосето, не открих никакви следи в прясната кал. Беше изчезнала и рибната миризма, рухналите покриви и килнатите кули на Инсмут се мержелееха на югоизток, ала из пустинните солени блата наоколо не съзирах нито една жива твар. Часовникът ми все още работеше и стрелките показваха, че отминава пладне.
Бях крайно неуверен в реалността на видяното, но чувствах, че в тази местност се таи нещо ужасно. Трябваше да се отдалеча от зловещата сянка над Инсмут — и затова незабавно се заех да изпробвам силата на морните си, вдървени нозе. Въпреки изтощението, глада, ужаса и дълбокия смут, след известно време открих, че ще мога да вървя и бавно поех по калния път за Раули. Преди смрачаване се добрах до селото, където си набавих вечеря и прилични дрехи. Качих се на нощния влак до Аркхам и на следващия ден разговарях дълго и откровено с местните държавни служители; по-късно повторих този разговор и в Бостън. Обществеността вече е запозната с основните им резултати… и в името на собствения си разсъдък горещо бих желал да нямах какво повече да разкажа. Навярно лудост руши разсъдъка ми… ала може би още по-страшен ужас — или по-велико чудо — е на път да се разкрие.
Както би могло да се очаква, в оставащата част от пътешествието аз се отказах от повечето си планове — сценичните, архитектурните и антикварните развлечения, на които толкова бях разчитал. Не посмях и да потърся странния накит, за който бях чувал, че се намира в музея на Мискатоникския университет. Използвах обаче престоя си в Аркхам, за да събера някои генеалогични сведения, които отдавна исках да узная; вярно, данните бяха доста мъгляви и откъслечни, но щяха да ми свършат работа по-късно, когато намерех време да ги сверя и систематизирам. Уредникът на тамошното историческо дружество, мистър Е. Лапхам Пибоди, бе любезен да ми помогне и прояви изключителен интерес, когато узна, че съм внук на Илайза Орн от Аркхам, родена през 1867 година и омъжена за Джеймс Уилямсън от Охайо на седемнадесетгодишна възраст.
Оказа се, че един мой вуйчо е идвал преди години за подобно издирване и че местната общественост проявява значително любопитство към майчиния ми род. Според мистър Пибоди имало доста коментари около брака на бащата на Илайза, Бенджамин Орн, веднага след края на Гражданската война, тъй като произходът на съпругата бил пълна загадка. Фамилията й била Марш и доколкото можело да се разбере, изглежда била сираче от Ню Хампшър — братовчедка на неколцина Марш от окръг Есъкс — но получила образование във Франция и не знаела почти нищо за рода си. Неизвестен опекун бил вложил в една бостънска банка средства на нейно име, за да може да се издържа заедно с френската си гувернантка; самоличността на опекуна така и не била установена, а след време той изчезнал окончателно, тъй че със съдебно решение задълженията му били прехвърлени върху гувернантката. Французойката — днес тя отдавна е в гроба — била извънредно мълчалива, макар да се шушукало, че знаела твърде много.
Най-загадъчен бе неуспехът на всички досегашни опити да се открие мястото на родителите на младата жена — според документите Инок и Лидия Марш, по баща Мисърв — сред родовете с подобна фамилия в Ню Хампшър. Подмятало се, че може да е незаконна дъщеря на някой високопоставен Марш — личало си по характерното изражение на очите. Повечето от тези догадки възникнали след нейната преждевременна смърт при раждането на единственото й дете — моята баба. След неотдавнашните неприятни преживелици, свързани с името Марш, аз не бях особено зарадван от вестта, че то е преплетено в собственото ми родословно дърво; не ме развесели и намекът на мистър Пибоди, че имам типичните очи на рода Марш. Бях благодарен обаче на данните, чиято бъдеща ценност разбирах, и събирах богата жътва от записки и списъци на пасажи от книги, засягащи добре документирания род Орн.