И тъй, прекарах част от вечерта в градската библиотека на Нюбърипорт, търсейки сведения за Инсмут. Когато се опитах да поразпитам в магазините, ресторанта, гаражите и чакалнята на гарата, открих, че всички развързват езиците си много по-трудно, отколкото бях очаквал след разговора с касиера; разбрах, че не разполагам с необходимото време, за да преодолея инстинктивната им първоначална сдържаност. Държаха се с неопределена подозрителност, като че имаше нещо сбъркано у всеки, който проявява прекален интерес към Инсмут. В общежитието на Младежката християнска асоциация, където се бях настанил, служителят на рецепцията просто ме посъветва да не посещавам онова унило и западащо градче; в библиотеката изглежда бяха на същото мнение. Очевидно образованите хора смятаха Инсмут за изключителен случай на човешката деградация.
Историческите книги за окръг Есъкс по библиотечните лавици не ми разкриха почти нищо, освен че градът бил основан през 1643 година, преди Революцията се славел с корабостроителниците си, корабоплаването му процъфтявало в началото на 19-ти век, а по-късно се превърнал в незначителен промишлен център, използващ енергията на река Манъксет. За епидемията и бунтовете през 1846 година се споменаваше само мимоходом, сякаш те опетняваха репутацията на окръга.
Сведенията за упадъка се срещаха рядко, макар че смисълът на последните данни бе очевиден. След Гражданската война целият промишлен живот се свежда до рафинериите Марш и ако не се броеше неизменният риболов, продажбата на златни кюлчета оставаше единствената значителна търговска дейност. Риболовът ставаше все по-неизгоден поради спадането на цените и конкуренцията на големите корпорации, но за сметка на това рибните пасажи не преставаха да прииждат към Инсмутския залив. Чужденци рядко се заселваха там, а имаше и някои дискретно завоалирани доказателства, че значителен брой португалци и поляци, които са опитали да го сторят, били прогонени по особено драстичен начин.
Най-интересни бяха срещаните тук-там откъслечни сведения за странните накити, които по някакъв неопределен начин се свързваха с Инсмут. Очевидно те доста силно бяха впечатлили цялата околност, защото се споменаваше за екземпляри в музея на Университета Мискатоник в Аркхам и в изложбената зала на Нюбърипортското историческо дружество. Откъслечните описания на тези предмети бяха зле съставени и прозаични, но подсказваха тайни и подмолни течения на някаква упорита странност. Нещо в тях изглеждаше тъй необичайно и провокиращо, че не можех да ги прогоня от мислите си, и въпреки сравнително късния час реших да видя местния екземпляр — описан като голям предмет със странни пропорции, по всяка вероятност тиара — ако имаше начин да си уредя посещение в музея.
Библиотекарят ми даде препоръчителна бележка до уредничката на дружеството, някоя си мис Ана Тилтън, която живееше наблизо, и след кратко обяснение почтената стара дама бе така любезна да ме въведе в затворената сграда, тъй като беше все още приемливо вечерно време. Колекцията наистина се оказа забележителна, но в тогавашното си настроение не поглеждах нищо освен странния предмет, който блестеше под електрическата светлина в една ъглова витрина.
Не беше необходима някаква особена чувствителност към красотата, за да спра буквално задъхан пред странното великолепие на пищната неземна фантазия, положена върху възглавничка от пурпурно кадифе. И до днес едва ли мога да опиша онова, което видях, макар да личеше, че авторите наистина са били прави да го нарекат тиара. Предната част беше висока, с много широка и учудващо неправилна периферия, сякаш предназначена за глава с ненормално елиптични очертания. Материалът изглеждаше предимно злато, но причудливият по-светъл блясък подсказваше за странна сплав с някакъв също тъй красив, ала трудно определим метал. Запазен бе в почти превъзходно състояние и човек би могъл да изучава с часове наред поразителните, загадъчно нетрадиционни шарки — някои от тях опростено геометрични, други явно с морска тематика, които бяха гравирани или релефно отпечатани по неговата повърхност с неописуема грациозност и майсторско умение.