Колкото повече гледах, толкова по-силно ме омайваше загадъчният предмет, и към очарованието се примесваше удивително тревожна нотка, която не можех да си обясня, нито да схвана напълно. Отначало реших, че смущението ми идва от налудничавия характер на изображенията. Всички други произведения на изкуството, които бях виждал досега, спадаха към определени расови и национални школи или пък представляваха целенасочени модернистични предизвикателства срещу всички утвърдени течения. Тази тиара не беше нито едното, нито другото. Тя явно спадаше към някаква утвърдена школа с присъщо съвършенство и безкрайна зрялост, но същевременно стоеше безкрайно далече от всичко, което бях виждал и чувал — било то западно или източно, древно или съвременно. Изработката сякаш беше дело на майстори от далечна планета.
Скоро обаче разбрах, че за смущението ми има още един, може би също тъй мощен източник, породен от картинните и математическите внушения на странните орнаменти. Всички изображения намекваха за далечни тайни и невъобразими бездни във времето и пространството, а неизменният им подводен характер постепенно ставаше едва ли не зловещ. Сред релефите имаше митични чудовища, надарени с отблъскваща уродливост и злоба — напомнящи отчасти риби, отчасти земноводни — и докато ги гледах, не можех да прогоня тревожното призрачно чувство на илюзорни спомени, сякаш те призоваваха някакъв образ от най-дълбоките мозъчни клетки и тъкани, чиито запаметяващи функции са изцяло първични и ужасяващо прастари. Понякога ми се струваше, че всяко очертание на тия богохулни рибо-жаби излъчва върховната същност на едно непознато и нечовешко зло.
В странен контраст с вида на тиарата прозвуча краткият и прозаичен разказ на мис Тилтън. През 1873 година накитът бил предаден в заложната къща на Стейт стрийт срещу смешно малка сума от пиян инсмутчанин, който скоро след това загинал при сбиване. Дружеството го закупило направо от собственика на заложната къща и веднага осигурило на новия експонат достойно място в изложбата. На табличката се споменаваше вероятен произход — Индокитай или Източна Индия, но си личеше, че класификацията е правена произволно.
Сравнявайки отделните хипотези за произхода на тиарата и нейното попадане в Нова Англия, мис Тилтън бе склонна да приеме, че тя представлява част от екзотично пиратско съкровище, което е намерил старият капитан Обид Марш. В подкрепа на този възглед идваха и упоритите предложения за откупка на висока цена, които завалели от представители на рода Марш, още щом се разчуло за накита, и продължавали до ден днешен въпреки непоколебимата решимост на дружеството да не продава експоната.
Докато ме извеждаше от сградата, добродушната стара дама поясни, че пиратската теория за богатството на Марш е широко разпространена сред местната интелигенция. Личното й отношение към мрачния Инсмут — където никога не бе стъпвала — беше чувство на презрение към една община, която безнадеждно се плъзга към дъното на културната стълбица; увери ме, че слуховете за дяволопоклонство отчасти се потвърждават от наличието на странен и потаен култ, който набирал сила в града и измествал всички общоприети религии.
Наричал се „Таен орден на Дагон“ и несъмнено представлявал уродливо, почти езическо учение, донесено от Изтока преди около век, по времето, когато риболовът в Инсмут изглеждал пред последно издихание. Дълбоките му корени сред простолюдието били напълно естествени с оглед на внезапно подновения богат улов и скоро култът станал най-влиятелната сила в градчето, като напълно изместил масонството и се настанил в стария Масонски дом на площад Ню чърч грийн.
За благочестивата мис Тилтън това бе предостатъчен претекст да отбягва запустелия и прогнил стар град, ала моят интерес само се разпали от чутото. Към очакването за архитектурни и исторически разкрития се прибавяше горещ антропологически ентусиазъм, тъй че до късно не смогнах да заспя в малката стаичка на младежкото общежитие.