С радост се измъкнах от автобуса и побързах да пренеса куфара си в занемареното фоайе на хотела. Видях само едного — престарял мъж, доста по-различен от онова, което бях почнал да наричам „инсмутски тип“ — и реших да не му задавам нито един от мъчещите ме въпроси; добре помнех, че из този хотел са забелязвани странни неща. След като му оставих багажа, излязох на площада, където вече нямаше помен от автобуса, и огледах околностите с вниманието и преценката на познавач.
Правото речно корито откриваше едната страна на калдъръмения площад; другата страна представляваше полукръг от островърхи тухлени сгради, строени към началото на 19-ти век, а между тях няколко улици се разпръскваха ветрилообразно на юг, югозапад и югоизток. Уличните лампи бяха потискащо редки и дребни — все с маломощни крушки — и аз бях доволен, че плановете ми предвиждат да потегля преди смрачаване, макар да знаех, че нощта ще бъде лунна. Сградите отсреща изглеждаха в добро състояние, включително и пет-шест действащи магазина; единият беше бакалница от Първа национална верига, а останалите — неприветлив ресторант, дрогерия, кантора за търговия с риба на едро и в източния край на площада, близо до реката, канцеларията на единственото промишлено предприятие в града — рафинериите Марш. Наоколо имаше не повече от десетина души и четири-пет леки коли и камиони. Нямаше нужда да ми казват, че това е центърът на Инсмут. На изток се виждаха синкавите морски проблясъци, на чийто фон стърчаха полусрутени останки от три кули в южняшки стил с бледи следи от някогашна красота. Към брега, от другата страна на реката, видях бялата кула над зданието, което навярно приютяваше рафинериите Марш.
По една или друга причина реших да започна проучването си от бакалницата, чийто персонал навярно нямаше да е родом от Инсмут. Вътре заварих само един седемнайсетгодишен младеж и бях приятно изненадан от неговото остроумие и добродушната любезност, с която се отзова на желанието ми за информация. Изглежда беше направо зажаднял за разговор и скоро се досетих, че не обича града, лукавите му жители и вонята на риба. Всяка раздумка с пришълец отвън му идваше като разтуха. Оказа се, че е родом от Аркхам и наема стая у едно семейство, дошло от Ипсуич, а отвори ли му се свободно време, навестява родителите си. Те не били доволни от работата му в Инсмут, но фирмата го била прехвърлила тук и нямало как да откаже, без да загуби мястото си.
Обясни ми, че в града няма обществена библиотека или търговска камара, но за сметка на това лесно мога да се ориентирам. Улицата, по която бях пристигнал, се наричаше Федерал стрийт. На запад се намираха по-старите и изискани улици — Броуд, Уошингтън, Лафайет и Адамс стрийт, а на изток — крайбрежните бордеи. Според момчето, тъкмо сред тия бордеи — покрай главната улица — можело да открия няколко старинни църкви, но те били отдавна изоставени. Не било много благоразумно човек да привлича вниманието в подобни квартали — особено на север от реката — тъй като тамошните хора се държели недружелюбно и мрачно. Случвало се даже да изчезват чужденци.
Някои места се смятали за забранена територия, както младежът узнал с цената на значителни рискове. Например, човек не бивало да се мотае много-много около рафинериите Марш, около някоя от все още действащите църкви или край колонната зала на Ордена на Дагон. Много странни били тия църкви — категорично отхвърляни от ръководствата на съответните вероизповедания, те явно прибягвали към най-странни ритуали и култови одежди. Вярванията им били еретични и мистериозни, съдържали намеци за някакви чудодейни преображения, водещи към един вид телесно безсмъртие тук, на земята. Пасторът на младежа — д-р Уолъс от Методистката църква в Аркхам — настоятелно го съветвал да не се присъединява към никоя инсмутска църква.
Колкото до жителите на Инсмут… момчето само не знаеше какво да мисли за тях. Били лукави и потайни като зверове в леговищата си, та трудно можело да си представи човек какво ли друго правят, освен да ходят за риба от дъжд на вятър. Ако се съдело по значителната консумация на контрабанден алкохол, може би през по-голямата част от деня се търкаляли в пиянско вцепенение. Изглеждали мрачно сплотени в някакво солидарно братство и презирали света, сякаш имали достъп до други, подобри сфери на битието. Видът им — особено тия втренчени, немигащи очи, които никога не се затваряли — бил сам по себе си твърде ужасен; гласовете им пък звучали направо отвратително. Непоносимо било да ги слушаш как пеят нощем в църквите си, най-вече по време на главните им празници или сборища, провеждани два пъти годишно, на 30 април и 31 октомври.