Стигнахме до партера и аз прекрачих във фоайето.
— Можеш да си хванеш такси зад ъгъла — каза Куигли и заради този дребнав, злобен жест — да ме пусне навън под дъжда, вместо да ми поръча такси за сметка на компанията — от сърце му пожелах да се продъни в ада. — Кажи ми — попита внезапно той — откога стана модерно да бъдеш глупав? Ето, това не разбирам. Култът към Идиота. Възвисяването на Тъпака. Знаеш ли, че двамата ни най-продавани романисти — онази актриса с циците и смахнатият бивш военен — не са написали нито ред?
— Говориш като старец, Рой — отвърнах аз. — Хората се оплакват от упадъка на културата още откакто Шекспир е почнал да пише комедии.
— Да, но сега най-сетне се случва в действителност, нали? Никога не е било така.
Знаех, че се опитва да ме уязви — жалкият автор в сянка отива да пише мемоарите на един бивш премиер, — но бях прекалено доволен, за да се хвана на тия приказки. Пожелах му приятна пенсия и тръгнах през фоайето, подмятайки жълтата найлонова торбичка.
Навярно изгубих около половин час, докато хвана такси за връщане в града. Имах съвсем мъглява представа къде се намирам. Пътищата бяха широки, къщите малки. Сипеше се неспирен, леден дъждец. Ръката ме болеше от мъкненето на ръкописа. Ако се съди по тежестта, трябваше да има поне хиляда страници. Кой ли беше клиентът? Толстой? Накрая спрях под навеса на някаква автобусна спирка пред магазин за зеленчуци и погребално бюро. В металната рамка беше затъкната рекламна картичка на таксиметрова фирма.
Пътуването към къщи ми отне почти час и имах предостатъчно време да извадя ръкописа и да го прегледам. Беше озаглавен „Един от многото“ — мемоари на някакъв бивш американски сенатор, забележителен единствено с факта, че не е спрял да диша някъде около сто и петдесет години. Излизаше далеч извън нормалните рамки за отегчителност — нагоре и все нагоре, чак до разредената стратосфера на тоталната скука. В колата беше горещо и миришеше на застояла храна за вкъщи. Започна да ми призлява. Върнах ръкописа в торбичката и отворих прозореца. Пътуването ми струваше четирийсет лири.
Тъкмо бях платил на шофьора и пресичах уличното платно с приведена глава под дъжда, ровейки в джоба си за ключовете, когато усетих как някой леко ме потупа по рамото. Обърнах се и налетях на стена или ме блъсна камион. Точно това усетих, някаква мощна, желязна сила ме връхлетя и аз отхвръкнах назад, право в ръцете на друг човек. (По-късно ми казаха, че били двама, на възраст малко над двайсетте. Единият се мотаел около входа на сутерена, другият изскочил изневиделица и ме сграбчил изотзад.) Свлякох се и усетих до бузата си мокрия грапав камък на канавката. Задъхвах се, гълтах въздух и плачех като дете. Навярно неволно съм вкопчил пръсти в найлоновата торбичка, защото през далеч по-силната болка усетих друга, малко по-слаба и остра — като флейта в симфония. Някой стовари крак върху китката ми и грубо изтръгна нещо от нея.
Навярно една от най-неточните думи в английския е „зашеметен“. Тя навява мисълта за нещо леко и мимолетно, да речем, слабо замайване или кратко спиране на дъха. Но аз не бях зашеметен. Бях цапардосан, пребит, полузадушен, повален на земята и унизен. Имах чувството, че са забили нож в слънчевия ми възел. Хълцайки от недостиг на въздух, бях убеден, че е станало точно така. Смътно усещах как някакви хора ме хващат за ръцете и ме надигат да седна. Подпряха ме на едно дърво, чиято твърда кора се вряза в гръбнака ми, и когато най-сетне успях да си поема глътка въздух, незабавно опипах корема си, търсейки зеещата рана, която трябваше да е там. Представях си как вътрешностите ми се изсипват навън. Но когато огледах влажните си пръсти за кръв, не видях нищо освен мръсна дъждовна вода. Вероятно ми трябваше цяла минута, за да осъзная, че няма да умра — че съм в общи линии жив и здрав, — а после исках само да се отърва от тия добронамерени хора, които се бяха струпали около мен, вадеха мобилни телефони и ме питаха дали да викат полиция и линейка.
Перспективата да чакам десет часа за преглед в травматологията и още половин ден да вися за показания в местния полицейски участък бе напълно достатъчна, за да изпълзя от канавката и да се завлека нагоре по стълбището към апартамента си. Заключих вратата, смъкнах горните си дрехи и се проснах разтреперан на дивана. Може би цял час не помръднах, докато из стаята постепенно се сгъстяваха студените сенки на онзи януарски следобед. После отидох до кухнята и повърнах в мивката, след което си налях щедра доза уиски.