Винаги съм мечтал да мога да изчезна за нула време. Трябваха ми около пет минути, за да замразя лондонския си живот. Плащах всички сметки по банков път. Нямах доставки за отменяне — нито мляко, нито вестници. Чистачката, която и бездруго почти не виждах, щеше да идва два пъти седмично да прибира пощата. Бях разчистил бюрото си. Нямах срещи. Със съседите изобщо не се познавах. Повечето ми приятели отдавна бяха навлезли в царството на семейния живот, от чиито далечни брегове, доколкото знам, никой не се е завърнал. Родителите ми бяха мъртви. Нямах братя или сестри. Можех да умра, без светът да усети. Натъпках в куфара дрехи за една седмица, пуловер и чифт резервни обувки. В пътната чанта прибрах лаптопа и диктофона. Щях да използвам хотелски кърпи. Всичко останало можех да си купя след пристигането.
През остатъка от деня и цялата вечер седях в кабинета, преглеждах книгите за Адам Ланг и съставях списък от въпроси. Не искам да прозвучи като викторианска мистика, но докато денят гаснеше — докато припламваха светлините във високите жилищни кули отвъд железопътното депо, а в небето червени, бели и зелени звезди примигваха и се спускаха към летището, — усетих как постепенно влизам в кожата на Ланг. Той беше с няколко години по-възрастен, но иначе имахме почти еднакво минало. Досега не бях забелязвал приликите: единствен син, роден в Мидландс, учил в местно средно училище, завършил Кеймбридж, увлечение по самодейното театрално изкуство, пълна липса на интерес към политиката през студентските години.
Отново погледнах снимките. През 1972 г. Ланг печели бурни аплодисменти в постановка на студентската трупа „Футлайтс „с истеричното си изпълнение в ролята на пиле, ръководещо ферма за хора. Можех да си представя как заедно сваляме едни и същи момичета, как пътуваме с очукан фолксваген да изнасяме представления в Единбург, споделяме една и съща квартира, прехвърляме фас марихуана от ръка на ръка. И все пак, образно казано, аз бях останал в костюма на пилето, а той нжак се бе издигнал до премиерския пост. Тук вече напълно губех всичките си способности да вниквам в чуждия образ, защото в първите му двайсет и пет години просто не виждах нищо, което да обясни следващите двайсет и пет. Но ще имам предостатъчно време и за това, реших аз.
Тази вечер превъртях два пъти ключа, преди да си легна, и сънувах, че вървя след Адам Ланг по лабиринт от дъждовни улички сред червени тухлени фасади. Когато хванах такси и шофьорът се обърна да ме попита накъде да кара, видях срещу себе си скръбното лице на Макейра.
На другата сутрин „Хийтроу“ напомняше сцена от скапан научнофантастичен филм, показващ как в близкото бъдеще силите за сигурност са превзели държавата. Пред терминала бяха паркирани два бронетранспортьора. Вътре патрулираха десетина рамбовци с леки картечници и грозни прически. Огромни опатттки пътници чакаха да минат на претърсване и рентген, носейки в едната ръка обувки, в другата найлонови торбички с жалките си тоалетни принадлежности. Представят пътуването като свобода, но тук имахме свобода точно колкото имат лабораторните мишки. Така подготвят следващия Холокост, помислих си аз, докато се тътрех напред по чорапи: просто ще ни дадат по един самолетен билет и ще вършим всичко, което ни кажат.
След като минах проверките, тръгнах през благоуханните зали на безмитната търговия към чакалнята на „Америкън Еърлайнс“, насочвайки цялото си внимание само върху перспективата да получа безплатна чаша кафе и да прегледам спортните страници на неделния сутрешен вестник. На телевизора в ъгъла дуднеха нещо по сателитния новинарски канал. Никой не гледаше. Поръчах си двойно еспресо и тъкмо разгръщах на футболните коментари, когато чух името Адам Ланг. Преди три дни не бих му обърнал внимание както всички останали, но сега сякаш чух собственото си име. Отидох пред екрана и се помъчих да разбера за какво става дума.