— Свържи ме със Сид.
— А медиите?
— Кажете им да изчакат — отсече Рут. — Съвсем кратко изявление, само едно-две изречения.
Амелия извади мобилния си телефон и почна да търси в списъка на контактите.
— Да напиша ли чернова?
— Защо не го направи той? — Рут посочи към мен. — Нали уж е писател?
— Много добре — съгласи се Амелия, без да прикрива докрай раздразнението си. — Но трябва да го изпратим веднага.
— Чакайте малко — намесих се аз.
— Трябва да звучи уверено — каза Ланг — и в никакъв случай да не се оправдавам, това би било пагубно. Но и да не бъде самонадеяно. Никакво огорчение. Никакъв гняв. Да не изтърсиш, че се радвам на тази възможност да изчистя доброто си име или някоя друга подобна глупост.
— И тъй — казах аз, — значи не се оправдаваш, но не си самонадеян, не си гневен, но не си и доволен?
— Точно така.
— Е, тогава какъв си?
За моя изненада въпреки мрачните обстоятелства всички се разсмяха.
— Казах ти, че е забавен — рече Рут.
Амелия рязко вдигна ръка и ни направи знак да млъкнем.
— Адам Ланг иска да разговаря със Сидни Крол — каза тя. — Не, не може да изчака.
Слязох долу с Алис и застанах зад рамото й, докато тя седеше пред клавиатурата и търпеливо чакаше от устата ми да се поръсят думите на бившия премиер. Едва когато се замислих какво точно би трябвало да каже Ланг, изведнъж осъзнах, че не съм задал най-съществения въпрос: наистина ли е разпоредил да бъдат заловени онези хора. В този момент разбрах, че трябва да го е направил, иначе просто щеше да отрече още през почивните дни, когато новината се появи в печата. Не за пръв път се почувствах в чужди води.
— Винаги съм бил страстен… — започнах аз. — Не, изтрий това. Винаги съм бил категоричен… не, убеден… поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. — Дали наистина беше така? Нямах представа. Предполагах, че е бил. Или по-скоро предполагах, че винаги се е преструвал на убеден поддръжник. — Не се съмнявам, че Международният наказателен съд бързо ще прозре истинските цели на тази злонамерена политическа инсинуация. — Замълчах. Чувствах, че ми трябва още един ред, нещо дълбокомислено и държавническо. Какво бих казал на негово място? — Международната борба срещу терора — изрекох аз във внезапен изблик на вдъхновение — е твърде важна, за да бъде използвана за лично отмъщение.
Люси разпечата текста и когато го отнесох горе в кабинета, аз усетих странна свенлива гордост като ученик, представящ домашното си на учителя. Престорих се, че не забелязвам протегнатата ръка на Амелия, и показах листа първо на Рут (вече бях усвоил правилата на етикета в изгнаническата свита). Тя кимна одобрително и го побутна през бюрото към Ланг, който притискаше слушалката към ухото си. Той хвърли един поглед, кимна да му подам писалка и вмъкна една-единствена дума. После ми върна изявлението и вдигна палец.
— Чудесно, Сид — изрече той по телефона. — А какво знаем за тези трима съдии?
— Разрешено ли ми е да го видя? — попита Амелия, докато слизахме по стълбището.
Докато й подавах листа, забелязах, че Ланг е добавил в последното изречение думата „дребнаво“: „Международната борба срещу терора е твърде важна, за да бъде използвана за дребнаво лично отмъщение.“ Жестоката антитеза на „международен“ и „дребнаво“ правеше Райкарт още по-жалък.
— Много добре — каза Амелия. — Може да станеш новият Майк Макейра.
Погледнах я. Мисля, че искаше да ми направи комплимент. Трудно бе да я разбере човек. А и не ме интересуваше. За пръв път в живота си изпитвах опиянението на политиката. Сега разбирах защо Ланг е тъй неспокоен в уединението. Навярно същото изпитват спортистите, когато играят с максимална скорост и напрежение. Играта напомняше партия тенис на Централния корт в Уимбълдън. Райкарт бе изстрелял сервиса ниско над мрежата, а ние се хвърляхме напред, прехващахме удара и му връщахме топката с допълнително ускорение.
Включиха телефоните един по един. Те тутакси зазвъняха настойчиво и чух как секретарките предават моите думи на зажаднелите репортери: Винаги съм бил убеден поддръжник на дейността на Международния наказателен съд. Видях как изпращат по електронната поща моите изречения до новинарските агенции. А само след две-три минути почнах да ги виждам и чувам отново от монитора и телевизионния екран. („В изявление, направено преди броени минути, бившият министър-председател каза…“) Светът се бе превърнал в кънтяща зала.
Насред всичко това собственият ми телефон иззвъня. Притиснах го към ухото си и трябваше да запуша другото с пръст, за да чуя кой се обажда. Едва доловим глас изрече: