— Чуваш ли ме?
— Кой е?
— Джон Мадокс от Райнхарт Корпорейшън. По дяволите, какво става там? Да не си в някоя лудница?
— И други са на това мнение. Задръж така, Джон. Ще потърся по-тихо място. — Излязох в коридора и тръгнах към дъното на къщата. — Сега по-добре ли е?
— Току-що чух новината — каза Мадокс. — За нас е идеално. Точно с това трябва да започнем.
— С кое? — попитах аз, продължавайки да вървя.
— С тая история за военните престъпления. Успя ли вече да го разпиташ?
— Честно казано, Джон, нямах тази възможност. — Постарах се да не прозвучи твърде иронично. — В момента е малко зает.
— Добре, какво отметнахте досега?
— Ранните години — детство, университет…
— Не, не — прекъсна ме нетърпеливо Мадокс. — Зарежи тия боклуци. Днешното е наистина интересно. Насочи го натам. И гледай да не говори с никого за това. Трябва да запазим темата изключително за нас.
Бях се озовал в солариума, където на обяд разговарях с Рик. Дори през затворената врата чувах глухия звън на телефоните откъм другия край на къщата. Идеята, че до излизането на книгата Адам Ланг ще намери начин да не обели и дума за незаконни отвличания и изтезания, бе просто смехотворна. Естествено, не можех да кажа това на изпълнителния директор на третата по големина издателска къща в света.
— Ще му предам, Джон — обещах аз. — Не е зле да поговориш със Сидни Крол. Може би си струва Адам да заяви, че адвокатите му са го посъветвали да мълчи.
— Добра идея. Веднага ще се свържа със Сид. Междувременно искам да ускориш графика.
— Да ускоря?
В празната стая гласът ми прозвуча пискливо и кухо.
— Точно така. Да ускориш. Да настъпиш педала. В момента Ланг е горещата новина. Хората започват отново да се интересуват от него. Не бива да изпускаме тази възможност.
— Да не би да казваш, че сега искаш книгата за по-малко от месец?
— Знам, трудно е. И вероятно ще означава вместо пълна преработка само да поизлъскаш по-голямата част от ръкописа. Но какво толкова? Така или иначе, никой няма да чете книгата дума по дума. Колкото по-рано тръгнем, толкова повече ще продадем. Мислиш ли, че ще се справиш?
Разумният отговор беше „не“. Не, плешиво копеле. Не, въздухар скапан, ти изобщо чел ли си онзи боклук? Май си се побъркал, дяволите да те вземат.
— Е, Джон — отвърнах сдържано аз, — мога да опитам.
— Браво. И не се тревожи за договора. За две седмици работа ще ти платим колкото за четири. Знаеш ли, ако тая история с военните престъпления се разсмърди, за нас ще е истински дар божи.
Докато приключим разговора, двете седмици вече бяха престанали да бъдат нечия болна фантазия и се превръщаха в железен срок. Вече не се очертаваше да проведа с Ланг четирийсет часа разговори за целия му живот. Щях да го насоча конкретно към войната срещу терора и да започна мемоарите точно оттам. За останалото щях да направя каквото ми е по силите и да преработя тук-там по някой абзац.
— Ами ако на Адам идеята не му допадне? — попитах аз към края на разговора.
— Ще му допадне — заяви Мадокс. — Ако ли не, просто напомни на Адам — тонът му явно намекваше, че ние сме двойка английски педали, опитващи се да измамят един почтен американец — за договорното му задължение да напише книга, даваща пълен и откровен разказ за войната срещу терора. Разчитам на теб. Разбрахме ли се?
Няма по-тъжна гледка от солариум без слънце. Виждах градинаря точно на същото място, където работеше вчера. Тромав и непохватен в дебелите си дрехи, той продължаваше да трупа листа в количката. Щом разчистеше някоя купчинка боклуци, вятърът веднага навяваше нови. Позволих си кратък миг на отчаяние, подпрях се на стената с отметната към тавана глава и се замислих над мимолетната същност на летните дни и човешкото щастие. Опитах да се свържа с Рик, но асистентът му каза, че е излязъл и няма да се връща, затова му оставих съобщение да ми позвъни. После тръгнах да търся Амелия.
Не я открих нито в кабинета, където секретарките все още приемаха обаждания, нито в коридора или кухнята. За моя изненада един от охранителите ми каза, че била навън. Вече трябва да минаваше четири и ставаше студено. Тя беше на двора отпред. В януарския здрач огънчето на цигарата й просветна ярко, после отново помръкна.
— Не бих предположил, че си пушачка — казах аз.
— Не си позволявам повече от една. И то само в моменти на тежко натоварване или голяма радост.
— Какъв момент е сега?