— Ха-ха, много смешно.
Заради мразовитата привечер бе закопчала сакото си и пушеше в онзи странен женски стил „не ме закачай“ — едната ръка на кръста, другата вдигната с цигарата пред гърдите. Ароматът на горящ тютюн в чистия въздух разбуди и у мен копнеж да запаля. Щеше да ми е първата цигара от десетина години насам и със сигурност щях отново да стигна до два пакета на ден. И все пак, ако в онзи момент ми беше предложила, щях да приема.
Не ми предложи.
— Преди малко се чух с Джон Мадокс — казах аз. — Сега иска книгата само за две седмици.
— Божичко. Дано да успееш.
— Не вярвам да има и найтмалък шанс днес отново да си говоря с Адам, нали?
— Ти как мислиш?
— В такъв случай може ли някой да ме откара до хотела? Ще поработя там.
Тя пусна дим през носа и ме огледа внимателно.
— Нали не възнамеряваш да изнесеш ръкописа?
— Не, разбира се. — Когато лъжа, гласът ми винаги изтънява с една октава. Не ме бива за политик: бих звучал през цялото време като Доналд Дък. — Просто искам да запиша днешните теми, това е.
— Защото осъзнаваш колко напечено става, нали?
— Естествено. Ако искаш, ще ти дам да прегледаш лаптопа.
Амелия помълча още малко, колкото да подчертае подозрението си.
— Добре — каза тя и смукна за последен път. — Ще ти се доверя. — Пусна угарката на алеята и деликатно я изгаси с острото връхче на обувката си, после се наведе и я взе. Представих си как в училище е премахвала уликите по същия начин: примерната ученичка, за която никой не подозира, че пуши. — Събери си багажа. Ще кажа на някое от момчетата да те откара до Едгартаун.
Пак влязохме в къщата и се разделихме в коридора. Тя пое обратно към звънящите телефони. Аз се изкачих по стълбището и когато наближих кабинета, чух Рут и Адам Ланг да си крещят. Гласовете бяха приглушени и различих ясно само думите в края на финалното й избухване: „Да остана тук до края на скапания си живот!“ Вратата зееше широко разтворена. Поколебах се. Не исках да ги прекъсвам, но и не исках да вися пред вратата. Ако ме видеше някой, би си помислил, че подслушвам. Накрая почуках леко и след кратка пауза отвътре долетя умореният глас на Ланг:
— Влез.
Той седеше зад бюрото. Съпругата му беше в другия край на стаята. Дишаха тежко и аз усетих, че току-що се е случило нещо съдбовно — някакъв отдавна натрупван взрив. Сега разбирах защо Амелия бе избягала да пуши навън.
— Извинявайте, че ви прекъсвам — казах аз и посочих вещите си. — Исках само…
— Добре — кимна Ланг.
— Ще се обадя на децата — каза мрачно Рут. — Ако вече не си го направил, разбира се.
Ланг не я погледна; гледаше мен. И какви дълбини се криеха в мътните му очи! В този безкраен миг той ме призоваваше да видя докъде е изпаднал: лишен от власт, охулен от враговете, преследван, бездомен, разкъсван между съпругата и любовницата си. Само за този кратък поглед можех да напиша сто страници и пак да не стигна до края.
— Извинявай — каза Рут и доста грубо мина край мен, като ме блъсна с дребното си стегнато тяло.
В същия миг на прага изникна Амелия с телефон в ръката.
— Адам, обаждат се от Белия дом. Президентът на Съединените щати чака на телефона. — Тя се усмихна и ме избута към вратата. — Ако обичаш. Кабинетът ни трябва.
Когато се добрах до хотела, вече бе почти съвсем тъмно. Последните бледи отблясъци в небето очертаваха тежките черни облаци, които прииждаха откъм Атлантика и се трупаха над Чапакуидик. Младата жена с дантеленото боне на рецепцията каза, че се задава лошо време.
Качих се в стаята и дълго стоях в мрака, слушайки скърцането на старата тенекиена табела над входа и неуморното тътнещо съскане на прибоя отвъд пустия път. Фарът се включи точно в момента, когато лъчът сочеше към странноприемницата, и внезапният взрив на червена светлина в стаята ме изтръгна от унеса. Щракнах настолната лампа и извадих лаптопа от чантата. С този лаптоп бяхме минали какви ли не изпитания. Бяхме разговаряли с естрадни звезди, убедени, че са пратени от всевишния да спасят планетата. Бяхме слушали футболисти, пред чиито едносрични реплики ръмженето на горила напомня Шекспирова поезия. Бяхме търпели артисти, обречени на забрава, които спокойно можеха да се мерят с римските императори по самочувствие и популярност сред тълпите плебеи. Дружески потупах машината. Лъскавият й корпус беше нащърбен и изподраскан — доблестни рани от десетина бойни кампании. Бяхме оцелели във всяка една от тях. И сега щяхме да се преборим.
Включих лаптопа към хотелския телефон, набрах номера на моя интернет доставчик и докато се осъществяваше връзката, отскочих, до банята за чаша вода. Лицето, което зърнах в огледалото, изглеждаше по-зле дори от снощния призрак. Дръпнах долните си клепачи и огледах мътното бяло на очите, преди да продължа с посивелите зъби, прошарената коса и червените жилки по бузите и носа. Зимата в Мартас Винярд явно ме състаряваше. Като Шангри-Ла, само че наопаки.