Но тъкмо когато се канех да обърна гръб на прозореца, чух далечно бучене на двигател. Вгледах се с присвити очи към улицата. Две коли спряха пред хотела. Вратите на първата се отвориха и отвътре излязоха двама мъже — млади, атлетични, облечени в скиорски якета, джинси и ботуши. Шофьорът вдигна очи към моя прозорец и аз инстинктивно отстъпих назад. Докато се осмеля да погледна пак, той вече беше отворил багажника и стоеше приведен над него. Когато се изправи, държеше нещо, което в сегашния пристъп на параноя отначало ми заприлича на автомат. Всъщност беше телевизионна камера.
Тогава се разбързах, поне доколкото позволяваше окаяното ми състояние. Разтворих широко прозореца, за да нахлуе вълна мразовит въздух. Изкъпах се с хладка вода и се избръснах. Облякох чисти дрехи и си събрах багажа. Слязох на рецепцията в девет без петнайсет — само час след пристигането на първия ферибот от континента, — а в хотела сякаш се провеждаше международна журналистическа конференция. Каквито и трески за дялане да имаше Адам Ланг, не можеше да му се отрече, че върши истински чудеса за местната икономика. Поне трийсетина души се мотаеха наоколо, пиеха кафе, беседваха на пет-шест различни езика, разговаряха по мобилни телефони, проверяваха апаратура. Бях общувал с достатъчно журналисти, за да мога да разпозная отделните категории. Телевизионните кореспонденти бяха облечени като за погребение; онези от новинарските агенции пък направо приличаха на гробари.
Купих си „Ню Йорк Таймс“ и отидох в ресторанта, където изпих три чаши портокалов сок една след друга, преди да насоча вниманието си към вестника. Вече не криеха Ланг в международната секция. Името му се мъдреше на първа страница:
СЪДЪТ ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ЩЕ ВЗЕМЕ РЕШЕНИЕ ЗА БИВШИЯ БРИТАНСКИ ПРЕМИЕР
ИЗЯВЛЕНИЕТО СЕ ЧАКА ДНЕС
Бивш министър на външните работи твърди, че Ланг е одобрил използването на мъчения от ЦРУ
Пишеха, че Ланг е направил „силно“ изявление (усетих тръпка на гордост). Бил „притиснат“ и поемал „удар след удар“, започвайки от „случайното удавяне на близък сътрудник в началото на годината“. Случаят представлявал „сериозно притеснение“ за британското и американското правителство. „Висш служител от администрацията обаче заяви категорично, че Белият дом остава верен на човека, който е бил негов най-лоялен съюзник.“ „Той застана до нас и ние ще застанем до него“, добави служителят, който се съгласи да говори само след като му бе гарантирана анонимност.“
Но на последния абзац едва не се задавих с кафето.
Планираното за юни издаване на мемоарите на мистър Ланг бе изтеглено за края на април. Джон Мадокс, изпълнителен директор на Райнхарт Корпорейпгьн, която според слуховете е платила за книгата десет милиона долара, каза, че в момента ръкописът минава последна редакция. „Това ще бъде световно издателско събитие — съобщи мистър Мадокс на „Ню Йорк Таймс“ в телефонен разговор вчера. — Адам Ланг за пръв път ще ни даде цялостен поглед на един западен лидер към войната срещу терора.“
Сгънах вестника, станах и с достойнство пресякох фоайето, като заобикалях кутии за камери, грамадни телеобективи и ръчни микрофони в сиви предпазни калъфи. Сред представителите на Четвъртата власт преобладаваше весело, почти празнично настроение, съвсем като в група благородници от XVIII век, излезли да се позабавляват с поредното обесване на площада.
— От пресцентъра съобщиха, че пресконференцията в Хага е насрочена за десет часа източно време — провикна се някой.
Минах незабелязан и излязох на верандата, откъдето позвъних на агента си. Отговори неговият асистент Брад, Брет или Брат, все му забравям името; Рик сменяше персонала почти толкова често, колкото и съпругите си.
Поисках да разговарям с мистър Рикардели.
— В момента е извън офиса.
— Къде е?
— На риболов.
— Риболов?
— Редовно се обажда да провери съобщенията.
— Много мило. Къде е по-точно?
— Национален тропически резерват „Бума“.
— Господи. И къде е това?
— Беше внезапно хрумване…
— Къде?
Брад, Брет или Брат се поколеба.
— Фиджи.
Микробусът ме носеше към покрайнините на Едгартаун, покрай книжарницата, малкото кино и викторианската църква на китоловците. Когато напуснахме града, вместо надясно към Винярд Хейвън завихме наляво към Уест Тисбъри, което означаваше най-малкото, че ме връщат в къщата и засега няма да бъда прогонен за злоупотреба с дьржавната тайна. Седях зад шофьора, а куфарът лежеше на седалката до мен. Агентът беше от по-младите, облечен в стандартната им цивилна униформа — сиво яке с цип и черна вратовръзка. Потърси ме с поглед през огледалото и подхвърли, че работите вървят на зле. Отвърнах лаконично, че наистина вървят на зле, после подчертано се загледах навън през стъклото, за да избегна разговора.