Скоро се озовахме сред равното поле. Край пътя имаше пуста пътека за велосипедисти. Отвъд нея се простираше унилата гора. Тленното ми тяло може и да беше на Мартас Винярд, но духът ми се рееше към Южния Пасифик. Мислех си за Рик на остров Фиджи и всички сложни и унизителни начини да го уволня, когато се върне. Разумната част от съзнанието ми знаеше много добре, че никога няма да го направя — защо пък да не иде на риболов? — но тази сутрин неразумната надделяваше. Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората. Чувствах се измамен, изоставен и оскърбен.
— След като ви оставя, сър — каза шофьорът, без изобщо да се смущава от моето мълчание, — трябва да взема мистър Крол от летището. Почнат ли да пристигат адвокати, значи със сигурност нещата вървят на зле. — Той млъкна и се приведе към предното стъкло. — Ах, мамка му, пак се започва.
На пръв поглед изглеждаше, че пред нас е станала злополука. Яркосините лампи на две полицейски коли мигаха драматично сред навъсеното утро, осветявайки близките дървета като отблясъци на мълнии в опера на Вагнер. Докато наближавахме, различих още десетина коли и микробуси, изтеглени от двете страни на пътя. Хората стояха безцелно наоколо и онзи ленив подсъзнателен механизъм, чрез който понякога обработваме информацията, отначало ме тласна към извода, че наистина е имало верижна катастрофа. Но когато нашият микробус намали скорост и даде ляв мигач, чакащите грабнаха някакви предмети от земята и се втурнаха към нас.
— Ланг! Ланг! Ланг! — закрещя някаква жена с мегафон. — Лъжец! Лъжец! Лъжец!
Пред нас заподскачаха изображения на Ланг в оранжев затворнически гащеризон, стиснал решетките с окървавени ръце: ИЗДИРВА СЕ! ВОЕННОПРЕСТЪПНИК! АДАМ ЛАНГ!
Местните полицаи бяха преградили пътя към имението на Райнхарт с пластмасови конуси и бързо ги издърпаха, за да ни направят път, но не преди да се наложи да спрем. Демонстрантите ни обкръжиха и по каросерията се посипа канонада от ритници и удари. Зърнах как дъга от ослепителна бяла светлина озари нечия фигура с качулка като на монах. Човекът извърна глава от микрофона на журналиста пред себе си, за да ни погледне, и ми се стори смътно познат. Но после го закри смесица от изкривени лица, размахани юмруци и летящи храчки.
— Тия винаги са от най-буйните копелета — каза шофьорът, — борците за мир.
Той натисна педала, задните колела забуксуваха, после зацепиха и колата се стрелна към безмълвната гора.
Амелия ме посрещна в коридора. Погледна оскъдния ми багаж с презрение, на каквото е способна само жена.
— Наистина ли нямаш друго?
— Предпочитам да пътувам с малко багаж.
— Малко ли? По-добре кажи с празни ръце. — Тя въздъхна. — Както и да е. Последвай ме.
Куфарът ми беше един от онези банални модели с колелца и сгъваема дръжка. Докато го мъкнех по коридора към дъното на къщата, той издаваше усърдно бръмчене.
— Снощи на няколко пъти опитах да ти се обадя — каза Амелия, без да се обръща, — но телефонът не отговаряше.
Започва се, помислих си аз.
— Забравих да си заредя мобилния.
— О? Ами телефонът в стаята ти? Опитах и него.
— Бях излязъл.
— До полунощ?
Направих болезнена гримаса зад гърба й.
— Какво искаше да ми кажеш?
— Ето това.
Тя спря пред една врата, отвори я и ми направи път да вляза. В стаята беше мрачно, но тежките завеси не се събираха докрай по средата и имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на двойно легло. Миришеше на залежали дрехи и бабешки сапун. Амелия прекоси стаята и рязко дръпна завесите.
— Отсега нататък ще спиш тук.
Стаята беше съвсем обикновена, със стъклена плъзгаща се врата, която излизаше направо към моравата зад къщата. Освен леглото имаше бюро с шарнирна лампа, кресло с плътна бежова тапицерия и вграден гардероб с огледални врати, заемащ една цяла стена. През отворената врата отстрани зърнах баня с бели плочки. Изглеждаше спретната, функционална и страшно унила.
Опитах да се пошегувам:
— Значи тук бяхте настанили покойната баба, нали?
— Не, тук бяхме настанили Майк Макейра.