Тя плъзна настрани една от вратите на гардероба, разкривайки няколко закачалки със сака и ризи.
— За жалост нямахме време да разчистим, а майка му е в старчески дом, тъй че не разполага с място за тия неща, но както сам казваш, ти предпочиташ да пътуваш с малко багаж. Освен това ще е само за няколко дни, след като вече изтеглиха датата на излизането напред.
Никога не съм бил особено суеверен, но вярвам, че някои места имат свое излъчване, а стаята не ми допадна още щом стъпих в нея. Мисълта да докосна дрехите на Макейра ме изпълни с чувство, близко до паниката.
— Имам твърдо правило да не спя в дома на клиента — казах аз, полагайки усилия гласът ми да звучи весело и небрежно. — В края на работния ден често нямам търпение да се измъкна навън.
— Но сега ще имаш денонощен достъп до ръкописа. Нали това искаше? — Тя се усмихна и за пръв път долових в усмивката й истинско веселие. Беше ме сложила на място както в преносен, така и в буквален смисъл. — А и няма начин вечно да минаваш между капките. Рано или късно журналистите ще открият кой си и ще те обсипят с въпроси. Би било ужасно за теб. Така ще можеш да работиш на спокойствие.
— Няма ли друга стая, която да ползвам?
— В централната сграда има само шест спални. По една за Адам и Рут. Една за мен. Момичетата спят заедно. Една е за дежурните охранители от нощната смяна. А крилото за гости е заето изцяло от Специалния отдел. Не ставай капризен, чаршафите са сменени. — Тя погледна елегантния си златен часовник. — Виж какво. Сидни Крол ще пристигне всеки момент. Очакваме изявлението на Международния наказателен съд след по-малко от трийсет минути. Настани се, а после ела горе. Каквото и да решат, ще те засяга. На практика вече си един от нас.
— Тъй ли?
— Естествено. Ти състави вчерашното изявление. Това те прави съучастник.
След като тя излезе, аз не отворих куфара. Нямах сили да се заема с настаняването. Седнах плахо на ръба на леглото и се загледах през прозореца към ветровитата морава, ниските дъбове и необятното небе. Ослепителна бяла искрица бързо се носеше през сивата шир и постепенно растеше. Хеликоптер. Машината мина ниско над къщата, разтърсвайки тежката стъклена врата, но след минута-две отново се появи на около километър и половина и увисна точно над хоризонта като злокобна и страховита комета. Явно нещата са станали много сериозни, помислих си аз, щом някой закъсал новинарски шеф с орязан бюджет е готов да наеме хеликоптер с надеждата да хване случайно в кадър бившия британски премиер. Представих си как в лондонския си кабинет Кейт гледа самодоволно предаването на живо и изведнъж ме обзе фантастичното желание да изтичам навън и да зачуруликам като Джули Андрюс в началото на филма „Звукът на музиката“: „Да, скъпа, аз съм! Тук съм, с военнопрестъпника! Вече съм съучастник!“
Седях така, докато чух как микробусът спира пред къщата, после из коридора се разнесе глъчка и по дървеното стълбище затропаха краката на цял куп народ. Вероятно така звучат стъпките на адвокатска армия, препуснала да спечели хонорара си от хиляда долара на час. Дадох на Крол и неговия клиент две минути за ръкуване, съболезнования и декларации на самоувереност, после уморено напуснах стаята на мъртвеца и се качих при тях.
Крол бе долетял от Вашингтон с частен самолет заедно с двама млади сътрудници, извънредно красива мексиканка, която представи като Енкарнасион, и негър от Ню Йорк на име Джош. Те бяха насядали с отворени лаптопи от двете му страни на дивана, с гръб към океана. Адам и Рут Ланг седяха на отсрещния диван. Огромен плосък телевизор до камината показваше въздушни кадри на къщата, излъчвани на живо от хеликоптера, който чувахме да бучи глухо навън. От време на време даваха и журналистите, чакащи под разкошните полилеи на просторната зала в Хага, където трябваше да се проведе пресконференцията. Всеки път, щом виждах празната катедра с емблемата на Международния наказателен съд в изискания бледосин цвят на ООН — лаврови клонки и везни, — ми призляваше още по-силно от нерви. Но самият Ланг изглеждаше съвършено спокоен. Беше без сако, с бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Организмът му бе създаден именно за такива свръхнатоварени мигове.
— Ето какво е положението — каза Крол, когато всички заехме местата си. — Не си обвинен. Не си арестуван. Нищо няма да излезе от цялата работа, уверявам те. В момента прокурорът иска само едно: разрешение да пристъпи към официално разследване. Разбираш ли? Тъй че когато излезем оттук, трябва да крачиш гордо, уверено и с леко сърце, защото всичко ще свърши добре.